Анди Макдермът: Тайната на Ескалибур

— Няма нищо — отвърна Долтън и леко се усмихна. — За щастие моята база не включва единствено креационисткото крило. Дори част от моите поддръжници наистина вярват, че Земята се върти около Слънцето! — Той се засмя пресилено, антуражът му веднага го последва. Нина също се засмя, изпълнена със смесица от смущение и облекчение. — Това наистина звучи очарователно, доктор Уайлд. Въпреки че ще бъде трудно да се надминат открития като Атлантида и гробницата на Херкулес — и то още преди да сте станали на трийсет! Скоро ги навършихте, нали?

— Да, така е — отговори Нина, не особено доволна от напомнянето за възрастта й.

— Е, аз съм убеден, че имате достатъчно време за още много открития! — отново се засмя Долтън. Нина също се засмя, но този път бе неин ред да звучи пресилено.

Президентът тъкмо се накани да се отдалечи, когато Чейс се обади.

— Простете, господин президент, но мога ли да разговарям с вас за нещо? Насаме? — Той кимна с глава към едно ъгълче, на няколко метра от групичката.

Долтън размени погледи с екипа си, след което се усмихна и се отдалечи от тях, наблюдаван неотстъпно от вездесъщите агенти на тайните служби.

— Разбира се. Какво мога да направя за вас, господин Чейс?

— Исках да ви попитам какво става със София.

— София Блекууд ли имате предвид?

Чейс едва се сдържа да не отговори „не, София Лорен“, но успя да потисне саркастичната реплика. Бившата лейди Блекууд — наскоро британският парламент я беше лишил от титлата й — беше и бивша съпруга на Чейс… и главен организатор на планирания терористичен акт с ядрено оръжие, който двамата с Нина едва бяха успели да предотвратят.

— Да, София Блекууд. Последно разбрах, че е била преместена в Гуантанамо бей. Кога възнамерявате да я изправите пред съда?

— Преместихме я в Гуантанамо заради собствената й безопасност — отвърна Долтън. — Ако я бяхме затворили в обикновен затвор, щеше да бъде убита много преди да успеем да подготвим процеса срещу нея.

— Това щеше да спести сума ти пари за адвокати. Всички знаем, че е виновна и така или иначе ще бъде екзекутирана, нали?

Долтън се усмихна студено.

— Вярвам, че съдебната система ще постъпи правилно.

— Радвам се да го чуя. — Чейс протегна ръка. — Благодаря ви, господин президент.

— Аз ви благодаря, господин Чейс — президентът разтърси подадената му ръка и повиши глас. — А сега, ако ме извините, трябва да се погрижа за едни малки различия във възгледите, които имаме с нашите руски приятели. Самолетоносачът „Джордж Вашингтон“ вече е на позиция, но се надяваме, че присъствието на още един кораб ще подчертае нашата позиция. — Приглушеният смях, който последва коментара, имаше доста тъмна отсянка: продължаващото неразбирателство между Запада и Русия по въпроса за териториалните претенции на последната върху арктическите води, беше достигнало до критичната си точка няколко дни по-рано, когато руски бойни кораби принудиха един американски изследователски кораб да напусне спорните води под дулата на техните оръдия. — Доктор Уайлд, господин Чейс… и Хектор, — добави Долтън, като кимна към Амороз, — благодаря ви.

След тези думи Нина, Чейс и Амороз напуснаха Овалния кабинет и един млад помощник ги придружи по коридорите на Белия дом.

— Мисля, че всичко мина добре — каза Чейс. — Поне за мен.

Нина притисна юмрук към челото си.

— О, боже! Не мога да повярвам, че така се изложих пред президента!

— И то два пъти за две минути — обади се Чейс.

— Въобще не ми помагаш!

— Не се тревожи за това, Нина — успокои я Амороз. — Справи се много добре.

Чейс махна с ръка към медала, който висеше на шията й.

— Освен това се сдоби с хубавичка висулка.

— Еди — смъмри го Амороз, — Президентският медал на свободата не е никаква „висулка“!

Нина също се почувства леко обидена.

— Да, Еди, престани. Аз нямаше да ти се подигравам, ако беше получил медал от кралицата.

— Кой е казал, че не съм получил? — отвърна Еди сериозно.

Нина го погледна подозрително. Въпреки че го познаваше от две години, тя все още не можеше винаги да познае кога е сериозен или, както често казваше в такива случаи, кога се „бъзика“.

— Не — каза най-накрая тя. — Ако наистина беше получил медал от кралицата, досега да си ми казал. Дори ти не би могъл да го пазиш в тайна.

Той сви рамене.

— Щом казваш. Но аз имам доста медали. Просто не се фукам с тях. Лежат си в някоя кутия някъде.

— Ами няма да е зле да ги намериш и да ми ги покажеш когато се приберем у дома. Имаме доста време преди полета.