Анди Макдермът - Тайната на Ескалибур

— През кариерата си съм правил и други неща, освен просто да седя в стоманената туба.

— Така ли? Какви например? — попита Нина.

Усмивката се разшири.

— Не мога да кажа. Строго секретно.

Тя завъртя очи.

— Чудничко. Още един мъж с тайни. И ти си също толкова зле като Еди!

Час и половина по-късно те прекосиха границата и Мичъл извади джипиеса от дисагите, за да се увери, че са се прибрали в Йордания. Бяха успели.

Освен това се бяха добрали до първото парче от Калибърн. Първата следа към местонахождението на Екскалибур.

Австрия

Контрастът не можеше да бъде по-поразяващ: от задушаващата суха пустош на арабската пустиня към хладния чист въздух на тиролските Алпи. Живописната гледка от прозорците на кафенето в село Расбрюке беше впечатляваща — към долината и извисяващите се върхове на юг. Долината беше застлана с гори, толкова тъмнозелени, че изглеждаха като изкуствени, а над тях се извисяваха чистите бели склонове с пистите на малкия ски курорт. Дори леденостуденият въздух на тази надморска височина представляваше същинско облекчение след потискащата жега на Сирия.

След като върнаха камилите на Атаяк, Карима откара Нина, Чейс и Мичъл обратно в Аман, при самолета на държавния департамент. Сега, ден по-късно, те очакваха с нетърпение да разберат дали Мици Фонтана е открила нещо, което може да им помогне да намерят второто парче от меча.

— Ето я — каза Чейс, когато пред кафенето спря едно яркочервено Порше кайен. От него изскочи Мици със сакче в ръка, увита в пухкаво скиорско яке, което отговаряше на цвета на нейния джип. Преди да влезе в кафенето, тя им помаха с ръка.

— Здрасти — поздрави тя жизнерадостно Нина и Мичъл, преди да се настани до Чейс и да го целуне по бузата. — Как беше в Сирия?

Чейс сви рамене.

— Всъщност беше доста скучно.

— О — разочаровано въздъхна тя. — Намерихте ли онова, което търсехте?

— Да — отвърна сухо Мичъл, давайки ясно да се разбере, че иска да сложат край на тази тема. — Ами ти, Мици? Успя ли да направиш нещо?

Тя се усмихна и отвори сакчето, като измъкна отвътре няколко големи листа.

— Всъщност да! Отне ми малко повече време, но убедих един човек от местния архив да ми помогне.

— Някой мъж? — подхвърли сякаш между другото Чейс, вперил поглед в една точка на около педя под лицето на Мици. Ципът на якето й беше смъкнат наполовина, като разкриваше дълбокото деколте и цепката на бюста й.

— Всъщност да. Как разбра?

Той сви рамене.

— Просто предположих.

— И какво намери? — попита Нина, като сръга Чейс с лакът.

Мици разгъна листите, разкривайки фотокопия на стари архитектурни планове. Текстът беше изписан в тежък готически шрифт.

— Това са плановете на замъка Щаумберг от техните архиви. Надявах се да намеря още по-стари, но само с това разполагаха. Направени са през 1946 година, когато след войната замъкът е бил върнат на фамилията Щаумберг.

— И тези са супер — увери я Нина. От плановете ставаше ясно, че замъкът има Т-образна форма, като долната му част преминаваше в двор, заобиколен от високи стени. Три етажа над земята и като че ли изба на две нива…

— Всъщност какво точно търсим? — попита Чейс.

— Научих нещо интересно — въодушевено обясни Мици. — Твърди се, че когато германците пренасяли откраднатите съкровища през южна Европа, част от тях се озовали в замъка. Предполага се, че комендантът ги е скрил на тайно място. Но след войната те така и не били открити и сега собственикът отказва да допусне когото и да е да ги търси.

— Може би иска сам да ги намери — подхвърли Мичъл.

— Или пък просто не иска разни търсачи на съкровища да му съсипят дома — възпротиви се Чейс. Той продължи с германски акцент: — „Вие ишкате да шъшипете това мяшто в тършене на начищко жлато? Запофядайте!“. Нещо не ми се вярва.

— Успя ли да се свържеш със собственика, Мици? — попита Нина.

— Да, разговарях с него. За кратко. Говорих най-вече с неговия иконом.

— Той наистина ли има иконом? — засмя се Чейс. — Обзалагам се, че носи и монокъл.

— Казва се Роланд Щаумберг и е един от собствениците на този курорт. Замъкът е дом за неговото семейство от поколения. Изглежда много приятен човек — просто не иска никакви посетители.

Нина взе друг лист от плановете.

— Научи ли още нещо за него?

— Малко. Тукашните хора го харесват, но човекът от архива ми каза, че бил много потаен. Изглежда спортува много. Кара ски, разбира се, но също и снегоход, обича да се гмурка, да кара яхтата си…