Анди Макдермът - Тайната на Ескалибур

— Това е — обяви Мичъл, като посочи с пръст невзрачните квадратни сгради, които изникнаха от никъде в маранята. — Кафаща.

— Не ми изглежда кой знае какво — огледа се Нина. Ако не беше джамията, чието единствено минаре се извисяваше над всичко останало, тя лесно можеше да си представи, че се намира в дивия запад отпреди два века и единственото, което липсваше в картинката, беше самотният безименен стрелец с пончо.

— И така, какъв е планът? — попита Чейс. Селището едва ли имаше повече от две улици, пресичащи се на нещо като площад, около които бяха струпани къщичките. Джамията беше най-голямата и най-добре поддържана сграда, но дори тя водеше предварително изгубена битка с времето и климата, ако се съди по скелето, което беше издигнато около минарето, чиято стена се ремонтираше.

— Ще говоря с имама — каза Карима. — Нуждаете се от неговото разрешение, за да влезете в джамията. Но тъй като до следващата молитва има повече от два часа, да се надяваме, че ще получим разрешение.

Те слязоха от камилите и ги завързаха, след което тръгнаха по тясната улица към джамията. Карима влезе през портата. Нина се огледа. Селото беше толкова тихо, че приличаше на изоставено. Като се изключат телефонните стълбове, помисли си тя, Кафаща едва ли изглежда по-различно от времето, когато са се провеждали кръстоносните походи.

Звукът на засилващи се гласове, който се разнесе от джамията, привлече вниманието й.

— Внимание — каза Чейс, като разтвори якето си, за да има по-лесен достъп до пистолета. — Загазихме.

Карима се появи отново ядосана и следвана от млад мъж с рядка брадичка. Той й крещеше нещо на арабски и размахваше ръце, а робата му се развяваше на всички страни. Щом зърна тримата западняци, гневът му се засили още повече.

— Малък проблем — информира ги Карима. — Имамът не иска никой от „Големия Сатана“ — това са точните му думи — да влиза в джамията.

— Това ли е имамът? — попита изненаданата Нина. Младият мъж, който продължаваше да беснее, едва ли изглеждаше на повече от двайсет години.

— Не, това не е имамът — чу се друг глас. Един много по-възрастен мъж, може би около шейсетте, но с дълбоки бръчки по лицето, които му даваха поне още десет години отгоре, вървеше към тях през вътрешния двор на джамията. Той дръпна дълбоко от цигарата, която държеше в ръка, и я хвърли на улицата. По-младият мъж го погледна възмутено. — Иска му се да бъде, мисли се за такъв, но всъщност не е. Не още. Аз съм имамът на този великолепен храм — каза той, като сарказмът в гласа му беше очевиден. — Казвам се Махмуд ал-Сабан, а това момче — той махна презрително към него, — е Рами Ханиф, който пристигна наскоро от Дамаск, за да ме вкара преждевременно в гроба със своята подлудяваща набожност, и да заеме мястото ми!

— Английският ви е много добър, сър — учтиво каза Нина.

Ал-Сабан я погледна с крива усмивка.

— Благодаря. Сам се обучавах по касетите на Берлиц. От трийсет години съм тук и вече знам всяка дума от свещения Коран — така че се нуждаех от нещо, с което да си запълвам времето. — Той погледна развеселено посетителите си. — Значи вие идвате от Големия Сатана?

— Аз не съм от там — възрази Чейс. — Аз съм от малкия Сатана.

Ал-Сабан се вгледа в него.

— Въобще не ми приличате на израелец.

— Израелец ли? Не, аз съм англичанин.

— Израел е Малкия Сатана, приятелю мой — му каза ал-Сабан с подигравателен смях. — Англия най-много да е някое дяволче. — Без да обръща внимание на раздразненото изражение на Чейс, той ги покани вътре с едно махване на ръка. — Но това няма никакво значение. Моля, влезте, заповядайте.

Ханиф се разкрещя на имама, но ал-Сабан презрително го отпрати. Мърморейки сърдито под носа си, младият мъж се врътна и тръгна през двора към вътрешността на джамията.

— Деца! — ал-Сабан се изплю на камъните. — Нямат никакво уважение. А е и лош ученик на всичкото отгоре — Коранът ни казва да посрещаме всички непознати като приятели. Дори непознатите от Големия Сатана. — Той се засмя. — И така, какво ви води в моята джамия?

Имамът имаше своя стая и кабинет едновременно, която се намираше в задната част на джамията. На бюрото стоеше отворен Коран. Малката стая с нисък таван миришеше силно на кафе и тютюн, стъклата на тесните прозорци имаха жълт оттенък. Привикнала към сградите на Ню Йорк, където пушенето беше забранено, Нина не можеше да не се закашля, когато ал-Сабан запали трета поредна цигара.

— Мислех си, че Коранът порицава пушенето? — рече тя, изпълнена с надежда.