Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Ужасно съжалявам. Не исках да ви изплаша…

— Има звънец — извика съвземащият се библиотекар. — Предполага се, че е сложен за такива като вас!

Той се мъчеше да си възстанови равновесието, отблъсквайки се от количката, но въпреки малкото му тегло, тя се плъзна назад. В резултат човек и количка плавно се заотдалечаваха от Дойл по дългия коридор на библиотеката.

— Съжалявам, но не видях звънец — оправда се Дойл.

— Ето, това е проблемът на днешната младеж! Едновремешните студенти зачитаха авторитета!

„По-скоро смъртния страх от телесното наказание“ — изкушаваше се да уточни Дойл. Избутвайки количката, служителят продължаваше да се отдалечава, без да успее да се изправи както трябва, а Дойл го следваше на едно и също разстояние.

— Може би е редно да сложите звънеца на малко по-очевидно място — подсказа Дойл с най-любезния си глас.

— Я колко сме били остроумни — сряза го служителят. — Когато подновят семестъра, ще наредя да ви повикат в кабинета на ректора.

— Малко бъркате, сър, аз не съм студент.

— Значи сам признавате, че се навъртате тук незаконно?

И служителят вдигна триумфално дългия си костелив пръст. Съдейки по примижаването, Дойл реши, че неприятният дребосък е толкова сляп, колкото и глух. И ако не грешеше дълбоко, зловредният книжен червей май сам беше пенсионирал се бивш ректор. В студентските си години Дойл се бе напатил достатъчно от такива като него, така че разпознаваше тази садистична пасмина почти безпогрешно.

— Търся кабинета на професор Армънд Сакър — подхвана той търпеливо и показа картичката на Сакър. Вече бяха изминали двайсетина метра по коридора и понеже Дойл продължаваше да не изпитва никакво желание да помогне на грозноватия малък мизантроп да се изправи, той държеше картичката малко извън обсега на дребосъка. — И мога да ви уверя, сър, че идвам при него по напълно законен въпрос.

— Какъв въпрос?

— Въпрос, който не съм съвсем готов да обсъждам с вас, сър. Въпрос, за който е малко да се каже, че е важен. И смея да ви уверя, сър, че ако не сте готов да ми окажете незабавно съдействие, настроението ми определено ще се развали — обясни Дойл и насочи бастуна си към старчето със зловеща усмивка.

— Семестърът свърши. Той не е тук — съобщи служителят, принуден от страха, а може би и от изтощението, да сътрудничи, макар и в минимална степен.

— А, ето че най-сетне постигнахме конкретен резултат. Думите ви са свидетелство, че професор Армънд Сакър все пак съществува.

— Та нали сам искахте да се видите с него!

— След като установихме, че милият професор ходи сред нас, дали не бихме могли да насочим вниманието си към малката подробност къде точно би могъл да се намира той?…

— Абсолютно съм сигурен, че не знам…

— Не бихте ли обърнали по-специално внимание на особения подбор на думите ми, сър: използвах условно наклонение чрез „би могъл“, вместо да кажа направо „е“. Ще повторя специално за вас: Къде би могъл да е той?

В този миг количката стигна до края на коридора и се удари в стената. Библиотекарят се плъзна на пода с разтворени крака и лице, порозовяло като измито с четка прасенце. Той безмълвно посочи с ръка нагоре и надясно към близката врата.

— А-а? — проточи Дойл. — Кабинетът на професора?

Служителят само кимна.

— Е, бяхте крайно услужлив. Ако ми се удаде възможност да поговоря с вашите началници по време на визитата ми тук, няма да пропусна да отбележа пред тях своевременната ви и щедра помощ.

— Моля ви, сър. За мен беше истинско удоволствие — озъби се в отговор служителят, разкривайки несъответстващите си една с друга изкуствени челюсти.

Дойл вежливо докосна шапката си, влезе през посочената му врата и я затвори след себе си. Стаята бе висока, квадратна, със стени, скрити зад книжни лавици от тъмно дърво, и стълба за достигане на най-трудно достъпните от тях, подпряна в ъгъла. Писалището в центъра беше застлано с купища разтворени фолианти, карти, компаси, пергели и други картографски инструменти.

От няколкото недоизгорели, а може би недоизгасени нишки тютюн за лула в пепелника се издигаше струйка дим. Лулата — истинско произведение на изкуството от морска пяна — още беше топла, което говореше, че обитателят на този кабинет бе напуснал стаята преди не повече от пет минути… едно тръгване, за което, изглежда, бе допринесъл и гласът на Дойл в коридора. Този Сакър бе най-малкото необикновен, но беше ли действително способен да отбягва Дойл след всичко, което двамата бяха изживели заедно? И ако Дойл не си внушаваше това… каква би могла тогава да е причината?