Марк Фрост - Списъкът на седемте

Всъщност как беше? Виждат ли птиците в тъмнината? Май зависи от това каква е птицата. А имат ли обоняние? Изглежда, имат — не е ли животът им едно неспирно търсене на храна? Много успокоително, няма що! Такаа… да видим сега каква храна предпочитаха каменните статуи по литературни данни?

Не е възможно, но тези криле като че ли едновременно се приближават и отдалечават. Освен ако са две: по една за всяка от двете страни на стълбището, с което общата им сума набъбва до… СТИГА!

Врата, Дойл, и моля те побързай, защото една от тях току-що зави зад ъгъла, покрай който и ние завихме преди малко, а това означава десетина метра дистанция, скъсяваща се опасно бързо…

Ето, намери дръжката, натисни я, бутни вратата, влез и я затвори зад себе си. Можеш ли да я заключиш? Няма резе. Спомняш ли си да си чел някога за птица, която може да отвори врата с дръжка? Хайде по-сериозно! Стъклена ли е вратата? Не, масивен дъб. Благословена стара, яка врата, лека им пръст на едновремешните английски майстори…

А това чу ли го? Преместване на тежестта на тяло, тихо издраскване по мраморния под. Криле и… и нокти! Може би ако някоя птица прекара ноктите си по добрата стара дъбова врата, шумът, който ще се чуе, ще бъде забележително сходен с този, който чухме преди малко.

Време е да видим в каква стая сме попаднали и най-вече да разберем какви възможности за бягство ни предоставя тя. Бръкни в джоба, намери кибрита, отдръпни се от вратата, запали кле… Мили боже!

Дойл изпусна клечката и отскочи, за да предотврати удара, който така и не дойде. Това го изненада, понеже в онази частица от секундата, през която клечката бе горяла, той видя лицето на вампир, отблъскващо лишено от всякаква кожа и хищно оголило жълтите си зъби. Изчака още. Защо не усещаше отвратителния му дъх в лицето си? С тресящи се ръце той запали втора клечка.

Мумия. Положена седнала в саркофага си. Извит жезъл на Ра, поставен до нея. Движейки клечката във въздуха, за да разбере колкото може повече къде се намира, Дойл видя, че е попаднал в зала с експонати от древен Египет. Амфори, скъпоценни накити, запазени статуетки на котки, кинжали със златни дръжки, плочка с йероглифи — Египет и останките от онази епоха бяха подлудили всички, никакво околосветско пътешествие не можеше да се счита за пълно без посещение на Пирамидите в…

Бум! Трясък по вратата. Бум! Пантите простенаха застрашително. Благодарение на вика, който бе изпуснал, онова, което се намираше от другата страна на вратата, сега със сигурност знаеше, че той е вътре…

Догарящата клечка изгори пръста му. Изпусна я и запали друга, търсейки с поглед — моля те, Господи! — да, ето го там — прозорец . Той се отправи към него бързо, но внимавайки клечката да не изгасне, отвори заключалката. Едва сега пусна клечката, хвана заключалката, завъртя я — някакво масивно тяло нанасяше неспирни удари по вратата, която едва удържаше на натиска — и прозорецът се отвори. Дойл със съмнение погледна навън, но нямаше време за колебание, така че хвърли чантата си, после бастуна и сам ги последва, поемайки удара от падането с присвити колене. Претърколи се, стана, намери вещите си и побягна с все сили далеч от Криптата на древността.

Спря да си поеме дъх едва когато се озова под засводения вход на „Сейнт Мери“. Изчака десетина минути скрит в сенките, опасявайки се, че от мрака ще изскочи ужасно създание, което ще скрие звездите и ще се стрелне към него откъм небето. Дишането му постепенно се нормализира, попилата в ризата му пот се охлади и той затрепери. Откъм входа на черквата проблясваше светлина. Той влезе по-навътре.

Интересно все пак от какво бе успял да избяга? В топлата спокойна светлина на черквата той почувства колко важен е този въпрос. Дали въображението му не беше трансформирало някакви абсолютно обикновени обстоятелства — да кажем, някой свръхприлежен нощен пазач, чиито кадифени панталони издават характерно шумолене — в блато от самовнушен страх? Преди време той бе изучил влиянието на стреса от битката върху войниците и пораждащите се от него халюцинации. Не се ли намираше той сега под въздействието на дори още по-голям стрес поради факта, че не познаваше противниците си, които — както бе подметнал Сакър — биха могли да бъдат всякакви, дори… дори хората, с които се разминаваше на улицата? А може би те предпочитаха именно този начин на нападение, обичаха да влудяват жертвите си с постоянен психологически натиск, внушавайки им усещането за постоянна незрима заплаха. Покажеш ли някому целта, която да удари, все едно си му дал рамо в битката. Нападнеш ли го с необясними звуци в мрака на нощта, покажеш ли му страховити плашила до жп линията, подсилиш ли страха от собствените му кошмари, атакуваш ли го с всичко онова, което въображението му е склонно да преувеличи — това ще го докара до лудост.