Марк Фрост - Списъкът на седемте

„Но това е абсолютна случайност — искаше му се да извика. — Половината от тези дивотии заимствах направо от Блаватска, а останалото е сляп, глупав късмет.“ Но Дойл отлично съзнаваше, че не това желаят да чуят тези хора и дори да им го кажеше, то едва ли щеше да му помогне.

— Така че изгаряме от нетърпение… — все така тихо продължаваше лейди Никълсън, — … да получим някакво… обяснение… на това. — И тя вяло посочи книгата.

Дойл бавно кимна. Усещаше очите им да пълзят по лицето му като насекоми.

— Напълно ви разбирам, лейди Никълсън. Искам в началото да кажа колко много се възхищавам на това, което сте постигнали — подхвана Дойл, влизайки в ролята на надут академичен тип, както бе направил по време на разговора с Аликзандър в каретата. — Колко велико и опасно е начинанието ви… колко прозорливо! Поздравления на всички ви. Изключително впечатляващ акт!

— И как научихте за… това… с което сме се захванали? — подкани го лейди Никълсън.

— Да… явно няма никакъв смисъл да се преструвам… най-добре ще е веднага да си призная — каза чистосърдечно Дойл, молейки се в себе си въображението му да не го изостави в момент като този. — Чистата истина е, че аз… ви изучавах.

— Изучавали сте ни? — изви въпросително вежда лейди Никълсън.

Останалите се спогледаха разтревожено, опитвайки се да го направят незабелязано от него.

— О, да — живо потвърди Дойл. — Тайната, пазена с клетва е нещо много хубаво и похвално — Боже опази да бъде иначе, като се има предвид с какво сте се захванали — и на пръв поглед би могло да се допусне, че не бихте имали никакви проблеми да опазите в тайна дейността на седем толкова необикновени личности, така че тя да не стане достояние на един скромен почитател… ха-ха, на никой, както така любезно се изразихте. Но ако въпросният почитател е обладан от страстното желание да разгадае целта ви… е, това коренно променя нещата.

Настъпи продължително мълчание.

— Как? — късо се осведоми генерал Дръмънд.

Дойл съумя да изтръгне от себе си игрив смях.

— Без да проявявам неуважение, генерал Дръмънд, това е все едно да поискам от вас, сър, свободно да ми разкриете най-съкровените си военни тайни. Не, не — нямам намерение да обсъждам с вас начините ми на разследване. Но може би някой от вас ще попита защо? Това вече е добър въпрос. Защо наистина? И отговорът, госпожо и господа, е нещо, което аз съм щастлив да споделя с вас!

Дойл се облегна, отпи глътка вино от чашата си и нагло се усмихна. Улови погледа на Айлин за един миг, който й беше напълно достатъчен да му покаже, че го смята за полудял, веднага да се сети, че случаят не е точно такъв, и да му даде да разбере, че може да разчита и на нейните импровизаторски способности, ако това се наложи. Той едва доловимо й кимна, че е разбрал.

— Добре тогава, защо? — попита накрая Аликзандър Спаркс. Опитваше се да го гледа страшно, но на лицето му бе изписана неувереност.

„За втори път го озадачавам — помисли си Дойл. — По някаква причина този човек не вижда през абсурдната димна завеса, която се опитвам да хвърля. Сигурно има сляпо петно в съзнанието.“

— Да… защо, мистър Спаркс — повтори въпроса му Дойл и се наведе уверено напред. — Добре… Ето ме тук, седнал сред вас. Признавам, че в една толкова августейша компания аз съм просто един човек със скромни възможности и безспорно още по-скромни постижения. Моето място на този свят не ми позволява да се конкурирам с никого от седящите край тази маса. Но ние не сме само разделени. Има нещо, което ни свързва — страстната ни съпричастност към целите, които сте си поставили. Аз изгарям от страстното желание да видя как плановете ви успешно се реализират. И може би малко безразсъдно си въобразявах, че ако създам възможност да се срещна с вас, ще мога да ви убедя да ми позволите да взема участие, да изиграя някаква, макар и незначителна роля в изпълнението на тези планове, в които аз безрезервно вярвам.

Дойл говореше и говореше, но в главата му се въртеше една-единствена мисъл: „Колкото по-дълго ме оставят да им дърдоря, колкото по-дълго ми позволят да им размътвам главите… толкова по-дълго ще живеем и толкова по-голям шанс ще има Джек — ако е влязъл, разбира се! — да предприеме нещо“.

— Значи затова написахте този… роман? — попита лейди Никълсън, поколебавайки се за миг преди да произнесе думата, която може би й се струваше безвкусна.

— Точно заради това написах моята история, мадам, и точно затова ви я пратих — отговори Дойл и разтвори ръце като играч на покер, свалящ картите си. — Това е. Разкрихте ме.