Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Вече няма да бъдете сами. Няма да ви изоставим дори за миг.

Спаркс не отговори нищо. Седеше на леглото и гледаше през прозореца. Раменете му бяха леко увиснали.

— Правилно ли е предположението ми, че човекът от стаята на мис Темпъл е същият, който носи отговорност за престъпленията, които обсъждаме? — поиска да узнае Стокър.

— Правилно е. Не бъркате — прошепна Спаркс.

— Що за човек е онзи, който може да се придвижва нощем по този начин, може да минава през врати и прозорци, да влиза в стаи безшумно, който може да убива хора докато спят, после да ги изнесе навън и повече да не бъде видян? — Стокър се беше приближил до Спаркс, докато изричаше тези думи, но не повишаваше глас. — Какво е това човешко създание? Вие знаете ли?

Спаркс кимна утвърдително.

— Ще ви кажа, мистър Стокър. Но първо вие ми кажете какво правехте край абатството?

Стокър скръсти ръце и замислено поглади пищните си бакенбарди.

— Имате право да знаете — започна той. После приседна на перваза на прозореца, извади лула и кесия тютюн от джоба си и се захвана с ритуала по напълването и запалването й. Движенията му бяха точни и пестеливи. Дръпна веднъж и продължи: — След като пристигнах, разговарях с много хора от Уитби. Малцина можаха да ми помогнат с нещо. Обаче случайно срещнах един мъж в кръчмата край залива. Китоловец, старо куче, най-малко на седемдесет. Обиколил света поне дузина пъти. Седеше си, съзерцаваше морето и пиеше пиво от обед, докато затворят. Сам. Местният издател и някои други гледат на него като на пияница и безобиден луд. Но веднага щом ме видя, морякът ме извика при себе си. Беше много развълнуван и изгаряше от желание да ми разкаже нещо. Смяташе, че никой друг не би му повярвал… а може би бе разказвал тази история вече много пъти, но никой не му бе повярвал… Каза ми, че спи малко — комбинация между алкохола и възрастта, така че прекарал много дълги нощи, бродейки по брега и нагоре по хълмовете, към абатството, където преди десет години била погребана жена му. Тя му говорела понякога, така ми каза той, чувал гласа й в тези дълги нощи да му шепне заедно с вятъра в дърветата на гробището. Една нощ преди три седмици тя пак му се обадила, докато търсел път през надгробните плочи. Този път гласът й бил много по-силен от обикновено… „Погледни към морето — казала му тя. — Погледни към пристанището.“ Гробището излизало на един скален перваз точно над пристанището. Било свирепа нощ и вълните на прилива се блъскали в брега. Погледнал надолу и видял кораб да се носи по вълните право към брега. Скоростта му наистина била необикновена, платната му плющели, реите се люшкали от вятъра, изглеждало, че всеки миг ще бъде изхвърлен на брега. Старият моряк бързо слязъл долу, там, където по негова преценка се бил насочил корабът. Ако се ударел в скалите, това би означавало катастрофа и той трябвало да вдигне тревога… Когато стигнал до Тейт Хил — малко скалисто заливче точно от другата страна на вълнолома — видял, че платноходът бил пуснал котва на петдесет метра навътре. Сега вече можел да различи, че било шхуна, която газела съвсем плитко във водата. От нея се приближавал скиф и нашият човек с изненада видял, че на брега има посрещачи, които размахват запалени фенери. Приближил се още малко, но се погрижил да остане незабелязан, защото нещо му казало да не разкрива присъствието си. Видял сред другите и епископа.

— Епископ Пилфрок? — попита Спаркс.

Стокър кимна.

— Другите не познавал. Малката лодка стигнала до сушата с двама на борда — единият изцяло в черно. Товарът им бил два сандъка с формата и размерите на ковчези, които бързо били разтоварени. Човекът се кълнеше, че видял голямо черно куче да скача заедно с хората на брега. Шхуната изобщо не изчакала малката лодка да се върне — вдигнала котва и вече правела маневра срещу силния вятър към откритото море. Групичката на брега нарамила сандъците, които не изглеждали особено тежки, и поела нагоре към абатството. Минали само на два-три метра от мястото, където бил скрит. Чул епископът да казва нещо за „пристигането на нашия Повелител“ — сторило му се, че го казва епископът — но мъжът в черно с остър глас му заповядал да си затваря устата. Морякът ги последвал и твърдеше, че те отнесли сандъците не до „Горсторп“, а до руините на древното абатство още по-нагоре. И ми се закле, че видял черното куче да изтичва в гробището и да се разтваря във въздуха. Каза ми, че оттогава често забелязвал нощем странни светлини да горят до късно сред руините. Но онова, което най-много го безпокоеше, бе, че гласът на жена му спрял да му се обажда.