Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Трябва да говорим с този човек — отсече Спаркс.

— На другата сутрин го намериха в гробището. Гърлото му беше разкъсано, сякаш е бил нападнат от диво животно. Гробарят твърди, че предната нощ чул наблизо вълчи вой.

Спаркс и Дойл се спогледаха. Айлин загърна още по-плътно шала около раменете си и впери поглед в пода. Трепереше. Стените изведнъж им се видяха прекалено тесни, за да удържат чувствата им затворени, и прекалено крехки, за да ги опазят от силите, които се групираха за атака срещу тях.

— Какво е това? — попита Спаркс и посочи едно пакетче на нощното шкафче.

— Трябваше да бъде закуската ми тази сутрин — отговори му Стокър. — Изглежда местно производство.

Спаркс вдигна пакета бисквити „На мама“ и заяви:

— Сега ще ви разкажем нашата част от историята.

Така и направиха.

Спаркс и Дойл разказаха всичко на Стокър и Айлин, без да спестяват някакви подробности, с изключение на връзките на Спаркс с правителството — за които нямаше други доказателства, освен собствените му думи — и съмненията на Дойл относно Спаркс — онази бележка от Лебу все още пареше мислите му като нагорещен ръжен. Беше се стъмнило, когато приключиха с разказа си. През целия следобед бе валяло. Улиците бяха покрити с две педи сняг, а фъртуната не показваше никакви признаци за скорошно спиране. Поръчаха в кухнята долу лека вечеря: супа, студено овнешко и царевичен хляб, и се нахраниха в стаята на Стокър. Храната не им донесе очакваното успокоение. Айлин почти не проговори, докато вечеряха, отбягваше погледа на Дойл и някак се бе свила в себе си, търсейки някакво убежище. Усетил, че ситуацията изисква използването на повече хора, Спаркс се извини и излезе, за да вземе Бари и Лари от близката странноприемница. Стокър се възползва от момента и извика Дойл в коридора, за да му каже няколко думи насаме. Двамата все пак оставиха вратата леко открехната, за да държат стаята и по-точно прозорците под око.

— Искам да споделя нещо като между мъже — тихо започна Стокър. — Искрено се опасявам, че ситуацията тук е твърде недискретна.

— Не разбирам — призна си Дойл.

— Аз съм семеен и бракът ми е щастлив, доктор Дойл. Жена ми и аз имаме малко дете. От друга страна, както едва ли сте пропуснали да забележите, на мис Темпъл се наложи да прекара миналата нощ в стаята ми.

— Но нали сте охранявали живота й…

— Въпреки това. Мис Темпъл е актриса и не е необходимо човек да се взира, за да установи, че е изключително привлекателна. Ако това, което се е случило тук, се разбере в Лондон… — Стокър сви рамене по начина, по който ги свиват джентълмените при разговор в салоните на частните клубове за мъже.

— Като изхождаме от някои други обстоятелства, подобно нещо е недопустимо — отговори Дойл, едва скривайки изненадата си. Нямаше ли край това фанатично внимание, което обществото отделяше на благоприличието?

— В такъв случай, аз оставам да завися от вашата дискретност — с облекчение произнесе Стокър и предложи десницата си. — Отивам да си поръчам едно бренди, вие ще искате ли?

— Благодаря, не. — Дойл не искаше да размътва мозъка си преди очакващата ги нощ.

— Снощи, преди да си легне, мис Темпъл пожела една чаша вместо успокоително. Мисля да й донеса и сега.

Той леко се поклони и слезе на долния етаж. Дойл отново влезе в стаята. Айлин седеше будна в леглото и ловко свиваше цигара от ситно нарязан тютюн. Дойл изненадано разтвори очи.

— Имате ли огънче? — попита го тя.

— Да, мисля, че имам. Само за момент… Ето. — Дойл затършува из джобовете си, намери кибрит и запали цигарата й. За да скрие треперенето си — резултат единствено от това, че се намираха сами в стаята — тя обхвана ръката му с шепи, когато той доближи клечката.

— Наистина ли допускате, че ще ни нападнат при толкова много хора наоколо? — попита го тя с фамилиарност, която не бе чувал в гласа й преди.

— О, това е напълно възможно… да, искам да кажа, че е съвсем… — Защо изведнъж английският му се струваше така лишен от подходящи думи?

— Седнете. Изглеждате страшно изморен. — Тя кръстоса крака и издуха струя дим във въздуха.

— Така ли? Благодаря, май наистина съм… Ще се възползвам — изрази се Дойл официално и се огледа къде да седне. Накрая взе един стол с права облегалка от другия край на стаята, премести го до прозорците, взе и двуцевката, седна и се опита да изглежда решен на всичко.

— Изглеждате като човек, който знае да стреля — отбеляза с едва доловима усмивка тя след кратко наблюдение.