Марк Фрост - Списъкът на седемте

Дойл вдигна револвера. Усещаше как сърцето му се блъска в гърдите. „Сега мога да стрелям — помисли си той. — Лекичко ще опра дулото в матрака, ще натисна спусъка и ще го убия.“ И той наистина опря цевта в леглото над себе си и запъна ударника. Щракването го притесни, но в дишането на Спаркс не настъпи промяна. Той явно беше глух и сляп за онова, което ставаше край него, в истинския смисъл на тази фраза. Постепенно Дойл загуби представа колко време остана така, готов да вземе съдбоносното решение. Нещо му пречеше да натисне спусъка. Не можеше да назове причината. Знаеше само, че е свързана с музиката, която бе чул, но заспа, преди да установи защо.

Когато се събуди, револверът все още беше в ръката му, но ударникът беше отпуснат. Мръсна сива светлина се процеждаше през завесите на външния прозорец. Той се пресегна, раздели ги и погледна навън.

Влакът продължаваше да се носи с внушителна скорост. През нощта бяха навлезли в челния фронт на буря. Небето беше скрито с плътна облачна пелена. Унилата замръзнала пустош, която прекосяваха, беше застлана с прясна снежна покривка. Снежинки с големината на глухарчета плавно се спускаха от небето и се трупаха на рохкави преспи.

Дойл енергично разтри очите си, за да прогони съня. Беше гладен, цялото тяло го болеше в знак на безмълвен протест след изпитанията от предишната нощ. Погледна часовника си: седем и половина. Долавяше острата миризма на ситно нарязан тютюн и силния аромат на прясно запарен черен чай, но онова, което го накара да стане, бе неочакваният бурен смях, разнесъл се откъм предната половина на вагона.

— Затварям! — чу се гласът на Лари.

— Дяволите да те вземат! — отговори Спаркс.

Пак смях. Лари и Спаркс играеха на карти на масата, до тях имаше масичка, на която бе сервиран чай. Спаркс димеше с дългата си лула.

— О-хооо! — възкликна Лари, поглеждайки картите в ръката на Спаркс. — Тези дами и попове, дето така здраво ги стискаше, ще ти струват цяло състояние.

— Не се гаври с мен, сатана такъв… А, Дойл! — радостно го приветства Спаркс. — Току-що обсъждахме дали вече не е време да те събудим. Ще пиеш ли чай?

— Ако може — прие Дойл и без да чака повече покани, се присъедини към тях и без колебания прие чинийката с препечени филийки и твърдо сварени яйца.

Спаркс му наля, докато Лари сборуваше резултата, за да добави поредното число към дългата извиваща се колона в един бележник със захабени от прелистване листа.

— Да-а, значи свършихме, така ли? — осведоми се той с нескривано съжаление. — Жалко! Както ми беше паднал…

— Какъв е резултатът?

— Амии… ако позакръглим числото — мога да ти направя тази малка услуга, нали? — ми дължиш към… пет, не, шест хиляди и четиридесет лири.

— Боже!… — задави се Дойл с чая си.

— Играем от пет години — обясни Спаркс. — Ама този човек е направо непобедим.

— Е, все някой ден нещата ще се обърнат — опита се да го успокои Лари, разбърквайки картите с обезпокоителна ловкост. — Всеки кон дочаква своя звезден час.

— Да, иска му се да повярвам.

— Че какво друго връща човек край масата, освен надеждата, че съдбата някога ще му се усмихне? Човек има нужда от надеждата, за да живее.

— Убеден съм, че ме лъже, Дойл — каза Спаркс, без да му обръща внимание. — Но още не съм успял да се ориентирам как го прави.

— Аз пък се опитвам да го убедя, че нищо не може да замести усмивката на късмета — обади се Лари и театрално намигна на Дойл.

— Ако не говорим за парите, разбира се — подметна добродушно Спаркс и стана от стола.

— Е, човек има право да помисли за старините си, нали? Иска му се да може да се отпусне, когато краката му се заподгъват, а всички знаем, че един ден това все ще се случи. — Лари поднесе колодата на Дойл да сече и жизнерадостно се усмихна: — Една игра, шефе?

— Дойл, няма да се опитвам да повлияя с нищо на решението, което се готвиш да вземеш, но ще ти кажа само следното: много по-лесно е да се въздържиш от първата стъпка по пътя, който води надолу, отколкото от която и да било от хилядите, които неизбежно ще последват.

— Ще се въздържа, Лари, но ти благодаря за поканата — каза Дойл.

— Поздравления, докторе — весело се обади Лари и разгърна в ръката си ветрило от аса, миг преди да прибере колодата в джоба си. — Личи си, че вас, докторите, ви учат на повече от това от коя страна на тялото се намира сърцето.

— Аз съм твърд привърженик на тезата, че ако ще имаш порок, по-добре е да имаш само по един — отговори Дойл и хвърли поглед към Спаркс.