Марк Фрост - Списъкът на седемте

„Мили боже — помисли си Дойл, — той възнамерява да ме убие със смъртоносна инжекция.“ Пръстът му се сви върху спусъка, беше готов да простреля Спаркс както си стоеше там. Но Спаркс изобщо не погледна към леглата, а остави спринцовката, разкопча левия ръкав на ризата си и го нави над лакътя. После обхвана бицепса си с тънка връв и я затегна, помагайки си със зъби. Засвива и заразпуска пръсти, избра вена от предмишницата си, почука я с пръст, почисти едно място с антисептик, взе спринцовката от масата и без нито миг колебание я заби в ръката си. Поспря, пое дълбоко въздух веднъж, после втори път, накрая плавно натисна буталото, изпразвайки цялото съдържание на спринцовката във вената си. Изтегли иглата, остави я встрани и освободи връвта. Едва доловимо залитна. Посланието на спринцовката явно беше лесно доловимо. Простена слабо — потресаващ звук, разкриващ изпитваното наслаждение. Тялото му се разтресе от тръпката на сладостна възбуда.

„Дериват на морфина?“ — чудеше се Дойл, опитвайки се да прецени по наблюдавания ефект. „А може би кокаин?“ Той с радост се задълбочи в анализа, намирайки в него спасение от ужаса на онова, което наблюдаваше.

Спаркс затвори очи и замаяно се заклати. Наркотикът сигурно наближаваше върха на въздействието си. Фазата на екстаз му се стори отвратително дълга. Когато премина, Спаркс педантично събра съдържанието на кутийката. Сега Дойл успя да различи три малки ампули, лежащи успоредно на спринцовката. В следващия миг кутийката изчезна във вътрешния джоб на Спаркс. Приключил с почистването, Спаркс се отпусна на стола и отново несъзнателно простена. Този път към наслаждението беше примесена и нотка на вина и отвращение от себе си.

Въпреки всичките си съмнения Дойл едва удържа на Хипократовия импулс да изтича на помощ, но здравият разум го възпря. Тайната зависимост от наркотици в никакъв случай не намаляваше вероятността Спаркс да е побъркан, напротив, правеше я още по-голяма. Ясно бе, че Спаркс се срамува от пристрастеността си, защото я държеше в тайна дори от най-близките си помощници. Спаркс може да беше крайно опасен за противниците си, но най-опасен бе за самия себе си.

Обектът на тайното му наблюдение стана и излезе от полезрението му. Чуха се някакви звуци. Щракване на нови ключалки. Лек звън на едва докоснати струни. Спаркс отново се появи пред погледа му и този път държеше цигулка, опряна в брадичката му. Той пробно прекара лъка по струните, после завъртя ключовете за настройка. След това се опря на стола и започна да свири. Инструментът издаде дълбок вибриращ звук, изпълнен със студена брутална чувственост, но това не беше мелодия, отсъстваше дори далечна прилика с песен и Дойл бе убеден, че тези ноти в такъв ред със сигурност никога не са били изписвани на нотния лист. Това по-скоро беше вик, изтръгнал се от рана — дълбока, разкъсана, пълна с болка. Дойл разбра, че това е гласът на тайното сърце на Спаркс и че бремето, което той стоварва върху съзнанието на неволния слушател, е не по-леко от онова, което го е родило и така красноречиво изразило. Нямаше кресчендо, нито кулминация — просто някак трябваше да спре. Спаркс сведе глава и се свлече странично на стола, безжизнено отпуснал ръце. Дойл усети, че дъхът му спира, някакво ридание напираше да избухне в гърдите му.

Спаркс отново вдигна цигулката и засвири пак, този път нещо съвсем различно. Откъсът притежаваше вътрешен ритъм и хармония, беше тиха тъжна погребална песен, пронизана от печал и потекла като струйка от прокълнато море на непролети сълзи. Мелодията се издигна във въздуха, предизвиквайки в душата емоционален резонанс, който бе на границата на поносимото. Дойл не можеше да различи скритото в сенките лице на Спаркс и единственото, което виждаха очите му, бе инструментът и ръката, плавно движеща лъка. Беше благодарен на тази анонимност на сцената. Някакво вътрешно чувство му казваше, че Спаркс оплаква своите мъртви, както и да бяха загинали те.

Мелодията затихна. Спаркс дълго остана така, без да помръдва, после явно с усилие се откъсна от приспивната прегръдка на наркотика, върна инструмента в калъфа и бавно се отправи към задната част на вагона. Стъпките му бяха неуверени, той залиташе при полюшванията на влака и на няколко пъти се опря в стената, за да запази равновесие. След малко спря непосредствено пред леглата. Дойл се отдръпна колкото можеше, но тясната пролука в завесата му позволяваше да види, че Спаркс продължава да се поклаща. После той вдигна крак, стъпи на ръба на леглото на Дойл и без желание се изтегли над главата му. Дойл видя токите на ботушите му да блясват за миг. С тежко пъшкане Спаркс се намести в леглото и повече не помръдна. Лежеше по гръб. Дойл се вслушваше в ритъма на дишането му, което постепенно ставаше все по-плитко и по-напрегнато.