Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Какво ще правим? — практично попита Дойл.

Още преди да му отговорят, далеч в подземието се разнесе многозначителното скърцане на ръждясали панти.

— Конкретно в момента — моментално наостри уши Спаркс — най-искреният ми съвет е да бягаме с всички сили.

И те се втурнаха, колкото може по-далече от зловещото скърцане. Цялата им надежда се крепеше на издръжливостта на краката им и светлината на факлите. Съкровищата на подземието вече не ги интересуваха. Стигнаха до една стена и хукнаха покрай нея с надеждата да намерят изход и наистина след малко видяха врата: двукрила, дъбова, на вид изключително здрава. Лари запали свещта си и разгледа ключалката.

— Нямам достъп до болтовете — поклати глава той, изучавайки „противника“.

Опитаха с блъскане, но вратата дори не потрепна.

— От другата страна за всеки случай е пристегната с вериги — констатира Лари. — Никой не желае нахлуването на неканени туристи.

— Проклет музей! — изръмжа Дойл.

— Да огледам ли за друг изход? — предложи Лари.

— Нямаме време — отсече Спаркс и се огледа. — Лари, ще имаме нужда от метални парчета, камъни, стомана, отпадъчно желязо, каквото успееш да намериш… но да е много.

— Веднага — каза Лари и изчезна.

— Преди малко, Дойл, подминахме цяла батарея топове — помниш ли?

— Помня, че ги видях. Тук някъде бяха.

— Тогава потърси ги, но търси така, като че ли животът ни зависи от това. Защото е истина!

Върнаха се към вътрешността на помещението. Пътят им изглеждаше отчайващо непознат. За миг тишината бе нарушена от нов вопъл на ръждясалите панти, но поне засега от преследвачите им нямаше и следа.

— Джек, ако все пак намерим топ, какво ще правиш с него?

— Зависи от това коя от нуждите ни ще трябва да бъде удовлетворена по спешност.

— Нашите нужди?

— Колкото и да ненавиждам разрушаването на държавно имущество, ще трябва да си пробием път със сила през тази врата или ще трябва да се обърнем и да се защитаваме. Едното от тези две неща ще се случи преди другото.

Дойл се въздържа да обяви собствените си предпочитания. Всеки нов протест на пантите забиваше щика на страха все по-дълбоко в мозъка му.

Търсенето им сякаш продължи цяла вечност, но всъщност отне не повече от пет минути. Пантите вече не се чуваха. С изключение стъпките на двамата мъже, помещението беше заплашително притихнало. Разбира се, намериха топ, не, намериха маса топове, цели батареи топове. Трудното сега беше да изберат онзи, който щеше да им свърши работа. Спаркс бързо се спря на стар турски топ, зареждан с шестнайсетфунтови гюлета. Повдигнаха станините и го задърпаха през склада с максималната скорост, която им позволяваше отрупаният с различни предмети под.

— Откъде да знаем, че с него може да се стреля? — задъхано попита Дойл, докато подтичваха.

— Не знаем.

Дойл бе готов да свали и ризата от гърба си за малко грес, с която да смаже скърцащите колела, защото чуваше как преследвачите им се приближават. Явно бяха проникнали в склада и игнорирайки всякакви възможности да минат между безбройните купчини, избираха най-прекия път към целта и събаряха всичко по пътя си. Спаркс спря и се огледа.

— Оттук ли дойдохме?

— Аз просто те следвах. Мислех, че знаеш.

— Добре. Вземи ей оттам два ятагана, добре е да са ни подръка. — Спаркс му посочи един сандък, препълнен с най-различни оръжия.

— Наистина ли смяташ, че ще ни се наложи да ги използваме?

— Не знам. Да не би да предпочиташ да се окажеш в положение, в което да съжаляваш, че не си ги взел?

Без повече приказки Дойл подбра два дълги криви ятагана. Продължиха да влачат топа. „Боже, Който си на небесата, помогни му да се сети по кой път дойдохме — молеше се Дойл, — и нека не попаднем в ръцете, в ноктите или в каквото там имат онези твари зад нас — ако, разбира се, са зад нас, а не вече пред нас — и нека, Боже, те останат далеч зад нас и ако може, нека направо се загубят в лабиринта, в който кой знае защо сме попаднали. А… ето — статуята на Херкулес, който убива лъва — един от дванайсетте подвига… той май трябваше да изчисти и конюшните… колко подходящ момент съм избрал да мисля за тези неща! — а ние определено минахме покрай Херкулес, докато търсихме топа…“

— Вървим по правилния път! — тържествуващо обяви той.

Лари ги чакаше до вратата с цял куп събрани боклуци: камъни, начупени копия, какви ли не метални парчета.

— Опасявам се, че ми се наложи малко да повандалствам, за да освободя някои от по-подходящите парчетии — съобщи той с известни угризения.