Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Деветте музи — поясни Дойл.

— Имах чичо, който свиреше на калиопа — обади се Лари.

— Оставени са само пет. На пода все още могат да се забележат следите на четирите липсващи дами… хайде, помогни ми, Дойл: Полихимния, Мелпомена…

— Талия и Урания.

— Благодаря. Отпечатъците показват, че и другите са стояли редом със сестрите си.

— И ти мислиш, че са били откраднати?

— Да, точно така мисля. Видях подобни избирателни кражби и на други места. Както си забелязал, Дойл, уредниците на този цирк нещо ги няма. Членовете на Братството са прокопали вертикалната шахта до пресичане с тунела за музея с единствената цел да получат достъп до това помещение. Това им е дало възможност постоянно да измъкват различни антики от тази съкровищница, без да се безпокоят, че някой някога ще забележи липсата им.

— Но с каква цел?

— Има само две възможни обяснения: да ги задържат за себе си или да ги продадат. Макар че аз бих се затруднил да сложа цена на всичко пред очите ни.

— Това ли е целта на Братството в такъв случай? Да сложат ръка на пазара на антични предмети? — попита неуверено Дойл.

— Да събереш елитни личности, способни на всичко — свидетелство за което е онзи списък — само и само, за да завъртиш операция, колкото и да е мащабна тя, по пласирането на музейни ценности, ми се струва малко прозаично, а, Лари?

— Ами то е като да събереш големите готвачи на Европа, за да изпекат заедно една тава банички.

— Точно така. Затова подозирам, че тези кражби се правят с двойна цел: да натрупат конкретни свещени предмети, които те смятат за необходими в построяването на моста към отвъдния свят — пример, нашият мил приятел Туамутеф — и да спечелят значителни средства от продажбата на онези предмети, които не са им необходими.

— Но нали спомена, че са невероятно богати — припомни му Дойл.

— Аз пък ще ти припомня първото желязно правило на много богатите: „Никога не харчи собствените си пари“.

— Амин — изрече тържествено Лари, в чиито очи светеше ако не светлината, то поне споменът за забогатяването по пътя на кражбите.

— Извини ме, Лари. Напомняш ми, че този принцип не е толкова присъщ само на една класа, както прозвуча от моята уста.

— Няма за какво — великодушно каза Лари. — Ще ида да разгледам къде сме. — Той запали свещта си от факлата и заобиколи съседната купчина сандъци.

— Запечатването на този тунел ще сложи край на възмутителния грабеж, макар че според мен най-лошото вече е сторено и следата отдавна е изстинала. Нали си спомняш окаяното състояние на катинара върху онази внушителна врата?

Дойл кимна.

— Изобщо не е сигурно, че бихме могли да предизвикаме успешно обвинение за тези престъпления срещу „Ратборн и синове“. Всъщност подобен акт не би бил в наш интерес.

— Защо, Джек?

— Без доказателства в подкрепа на такова обвинение всяка атака срещу неопетнените, почитани имена от Братството, извършена през тресавището на съдилищата, само ще гарантира тяхното оневиняване и може да ги накара да се спотаят още по-дълбоко, без да пропуснат възможността да ни направят за посмешище. Ако действително желаем да ги нараним в сърцето, трябва да крием намеренията си до момента, когато ще можем да нанесем решителния удар.

Лари тихо изсвири и ги повика:

— Елате да видите нещо интересно.

Спаркс и Дойл го откриха по отблясъка от свещта и се изкатериха при него. Спаркс вдигна високо факлата и тримата видяха странна гледка — подредени в квадрат еднакви ковчези за мумии, поне двайсет, сложени един до друг, като кушетки в нощен приют. Капаците им бяха свалени и натрупани на куп встрани. Обитателите на два от ковчезите бяха още на местата си: раздърпани, почернели трупове, обвити в изгнили ленти. Останалите ковчези обаче бяха празни.

— Мили боже! — прошепна Дойл и всички се отправиха да разгледат капаците.

— Оръжия, отбранителни действия — проговори Спаркс, внимателно изучавайки йероглифите. — Това са били воини. Ковчезите са с еднакви размери и конструкция, а надписите върху тях са идентични. Всичко това говори, че става дума за масов гроб на охраната на високопоставена особа. Когато умирал фараон, обичаят повелявал да убият и погребат заедно с него целия му гарнизон, който имал задачата да го ескортира до земята на Древните.

— Не знам защо си мисля, че това не би могло да влиза в служебните им задължения — усъмни се Лари.

Всички се спогледаха.

— Мисля, че имаме основания за някои предположения — проговори Спаркс със странна усмивка.