Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Върви, Дойл, върви! — извика Спаркс.

Дойл се обърна странично, промуши се през пролуката, опря рамо във вратата и натисна с цялата си тежест, а Лари се пресегна и издърпа Спаркс.

— Факлите! — напомни той.

Дойл мушна ръка през процепа. Но в мига, в който хвана една от факлите, някаква черна костелива лапа с оголени сухожилия и кости, около която висяха обгорели накъсани парцали, го сграбчи за китката като менгеме. Дойл изръмжа от болка. Лари измъкна един от ножовете си и замахна към нахалната ръка. Острието мина през остатъците от плътта като през хартия и в тишината се разнесе ужасяващ вой. Дойл отръска отсечения крайник, който продължаваше да го стиска, а Спаркс го хвана за яката и го издърпа навътре. За щастие не беше изпуснал факлата.

— Дърпайте, хайде! Трябва да затворим! — изкрещя Спаркс. — Помогни, Дойл, какво гледаш!

Дойл с мъка се изправи и се присъедини към двамата, които бяха хванали една дръжка от вътрешната страна на вратата и дърпаха с последни сили. Пантите се държаха по-услужливо в тази посока и пролуката бързо се затваряше. Бързо, но не чак толкова, че да не забележат трескавата гора от изгнили, отвратително вонящи ръце, които ги караха да задържат дъха си. Обезпокоени, объркани писъци — достоен съпровод за картината на последното изкушение на някой светец — проглушиха ушите им и миг преди окончателно да захлопнат вратата ги лъхна зловонието на стотици осквернени гробници. Те бързо наместиха дебелото стоманено резе, направено точно за подобен случай, през скобите на двете крила на вратата. Поне за известно време бяха в безопасност, но ударите от другата страна, драскането с нокти, крясъците не просто правеха невъзможен всякакъв разговор, а затрудняваха дори мисълта им. Спаркс махна с факлата в посоката, в която трябваше да тръгнат, и тримата с облекчение напуснаха това опасно място.

Тичаха, без да мислят за посока или разстояние. Мина известно време преди да се посъвземат и едва тогава осъзнаха, че онова, което осветяваха факлите, не беше продължение на предишния тунел — намираха се в подземие с размерите на жп гара, претъпкано със сандъци и кутии с всевъзможни размери, форма и предназначение, натрупани на купчини. Бегълците спряха да си поемат дъх и да поуспокоят подскачащите в гърдите им сърца. Блъскането по вратата някъде зад тях все така продължаваше, но им се струваше достатъчно далеч, за да си позволят лукса да се отпуснат за миг.

— Божичко! — възкликна Лари. — Какво, по дяволите, беше онова?

— Не знам, но почувствах, че или ще ми натроши китката, или ще ми изтръгне ръката — оплака се Дойл, опипвайки рамото си.

— Според мен това си бяха изчадия на самия Дявол, ако ме питате — заяви Лари. — Старият мръсник едва не ни прецака този път. Да го набутам на чичо ти, копеле!

— По-спокойно! — предупреди го Спаркс.

Но хванал ножа в ръка, Лари не искаше да се успокои и гневно продължаваше да сипе цял порой от непристойни бисери по адрес на преследвачите им.

— Вървете на майната си, скапаняци такива! Върнете се в ада, където майка ви търпеливо ви чака! Ще ви нарежа като коледен пудинг, миризливи кретени! О, ще одера шибаната ви кожа и ще си направя жартиери от червата ви! Осмелихте се да ми посегнете, така ли? Ще ви го начукам до кръста!

Неочаквано за всички тропотът по вратата престана. Лари пое дълбоко дъх един-два пъти, изморено седна на един от сандъците и стисна глава с ръцете си.

— Боже, как бих пийнал нещо! — прошепна той. — Направо съм скапан.

Бавно възстановяваха силите си под прикритието на купчина сандъци. Времето полека поемаше по стария си курс и Дойл най-сетне почувства интерес към океана от антични предмети, сред който се намираха. Той се покатери до Спаркс, който бе стъпил на най-горния сандък и се оглеждаше, вдигнал факлата високо във въздуха.

— Мили боже!…

Помещението се простираше във всички възможни посоки, докъдето стигаше погледът им. „Пейзажът“ беше осеян с най-различни статуи: на крале, кралици, артисти, учени, мислители, пеши войници и генерали, яхнали коне, герои и злодеи от антични времена, запечатани в моментите им на триумф или на безчестие, множество полубогове и богини, чиито бели мраморни тела блестяха с млечно луминесцентно сияние.

— Какво е това място? — попита Дойл.

— Подозирам, че сме попаднали в част от подземието на Британския музей — отговори Спаркс.

— В такъв случай там, горе, над нас има изход — просветна лицето на Дойл.