Джон Нанс - Операция „Скайхук“

— Чуйте, командир Роузън. Не давам пет пари за това колко голям самолет управлявате или за това колко часа сте навъртели, седнал в прекалено мекото си кресло, похапвайки от храната за първа класа и преструвайки се, че това е истинска пилотска работа, нито пък давам пет пари за обидно надутата ви заплата. Но ето каква е новината, умнико. Ти трябва да спазваш правилата, иначе ние ще ти отнемем лиценза. И искаш ли да узнаеш какво мисля?

Арли поклати глава.

— Никак, задник такъв!

— Татко — опита да се го предпази Ейприл, но очевидно бе прекалено късно.

— Да, добре, нека започнем с обидите — присмя му се Харисън. — Много мъдра реакция от страна на командирче с трийсет хиляди пролетени часа, което печели пет пъти повече, отколкото заслужава.

— Пет пъти ли…? Окей, гранясало, авторитарно, дребно чиновниче. Значи става дума за ревност и завист, така ли? Какво, по дяволите, ти се е случило — да не би преди двайсетина години „Юнайтед“ да е отказала да те наеме като пилот и затова си постъпил във ФАА?

По лицето на Харисън премина тръпка, но той бързо я овладя.

— Прегледах досието ти, Роузън. Ти си алкохолик. И тогава си бил пиян, нали?

— Какво?! — изкрещя Арли.

— Разбрах, че преди няколко години си бил включен в програма на „Юнайтед“ за лечение на алкохолици.

— Това беше преди десет години и аз завърших тази програма с отличие.

Харисън отиде до вратата, отвори я и се обърна.

— О, сигурен съм, че си попълнил правилно квадратчетата, Роузън. Но всички знаем, че има и повтарачи. Ясно като бял ден е, че снощи си пилотирал онзи албатрос пиян като талпа и си се опитвал да се измъкнеш на пределно ниска височина. Когато намеря доказателствата, че си пилотирал пиян — а аз ще го направя, — ще приземим веднъж завинаги безразсъдния ти задник.

Харисън премина през прага, без да се обръща.

— Върни се тук, дребно копеле! — изрева Арли подире му и се опита да скочи от леглото, ала краката му бяха притиснати от здраво стегнатите чаршафи. — Ще се погрижа да те изритат най-безцеремонно от службата, Харисън! — изкрещя той подир Харисън и бързащия да се оттегли след него Джордж Микулски.

— Татко! Успокой се!

— По дяволите! По дяволите!

Арли се тресеше от гняв, а лицето му бе почервеняло като рак.

— Това няма да помогне!

— Не мога да повярвам! Това беше… възмутително!

— Татко! Твоят език е възмутителен.

— Къде е проклетият телефон? Дай ми онзи телефон, Ейприл. Ще събера цялото ни представителство в Конгреса и ще уволня това копеле!

— Татко! Поеми дълбоко дъх и помисли добре.

— Какво? Защо?

— Ти сам си ми казвал: никога не се опълчвай срещу инспектор от ФАА.

— Аз ли съм се опълчвал? Та ти беше тук!

— Татко, моля те!

Вратата се отвори отново и шумът й прикова вниманието на Арли, който се стегна за следващ рунд, но на прага се появи инвалиден стол, в който седеше Рейчъл Роузън.

— Мамо! — възкликна Ейприл и хукна да я прегърне. Рейчъл отвърна на целувката й, но погледът й бе привлечен от смъртоносните пламъчета в очите на съпруга й.

— Какво става тук?

— Ами… — започна Ейприл, но Арли набързо й разказа за отровния си словесен дуел с инспектора от ФАА.

— Добри Боже, Арли, та те държат лиценза ти! — изстена Рейчъл.

— Да не мислиш, че не знам, по дяволите? — отвърна той през стиснати зъби.

Рейчъл стана от стола и се насочи с несигурни крачки към мъжа си. Притисна го към гърдите си.

Ейприл се усмихна. Майка й винаги знаеше точно какво да направи, за да го успокои.

Вторник, ден втори

Офиси на „Юниуейв“

Военновъздушна база „Елмъндорф“, Аляска

Линдзи Уайт се опита да скрие факта, че стомахът й куркаше и се постара да се съсредоточи върху грижливо подредените украшенийца по безупречното писалище на Джо Дейвис. Тя ненавиждаше сблъсъците и й бе трудно да запази фасадата на твърда убеденост докато той говореше високопарно, умоляваше, заплашваше и най-накрая зави от отчаяние срещу новината, че тазвечерният полет за приемане на програмата трябва да бъде отложен.

След като изчерпа запаса си от думи той се пльосна отново на съответстващо внушителния си стол с вид на победен.

Почти.

— Линдзи, как можеш да си седиш там цели… цели пет минути…

— Десет.

— Добре де, десет минути, и да не кажеш нищо?

— Ами ти говори непрекъснато.

— Добре, по дяволите. Наложи се. Все някой трябва да говори, иначе няма да се получи разговор.