Филип Шелби - Разплата

Логан Смит спря колата на паркинга за външни посетители, а после се насочи към главния вход. Вятърът изду качулката на шлифера му. Щом прекрачи прага, отново провериха документите му за самоличност, после го поканиха да премине през металдетектора. Преди това Смит подаде на пазача пистолета си и пълнителите за него.

— Моля, върнете ги на притежателя им.

Гласът долетя от другата страна на детектора — Бил Ролинс, заместник-директор на Отдела по планиране на операциите към ЦРУ. Изглеждаше към петдесет и пет годишен, висок и слаб, дори аскетичен на пръв поглед. Смит си каза, че точно така би трябвало да изглежда мъжът на този отговорен пост. Плановете за бъдещите операции бяха най-секретната част от изцяло секретната дейност на ЦРУ. Бдителният поглед на светлосините му очи и сериозният му замислен вид издаваха, че е в течение на много, много тайни.

Пазачът подаде на Смит пистолета и пълнителите.

Ролинс протегна ръка към Логан.

— Добре дошъл в Лангли, господин Смит.

Силното ръкостискане на Ролинс издаваше, че в него е скрита много повече сила, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Смит я усети и в осанката му, когато двамата мъже се отправиха към асансьорите.

— Моите съболезнования, Логан — рече Ролинс и Смит си каза, че не е изключено вече да са го поставили под наблюдение. „Ние знаем за теб много, може би много повече, отколкото си мислиш.“

Смит кимна, но не отговори. Само последва Ролинс в асансьорната кабина и се обърна с лице към вратата, изчаквайки затварянето й.

— Уредихме ти среща със Сам Питърсън. Той оглавява отдела, който те интересува.

— Благодаря ви за жеста.

Смит се досещаше какво се опитва Ролинс да изкопчи от него — за опитния агент това не беше проблем — но не се безпокоеше от това откритие. Защото той беше инициаторът за тази среща, нещо повече — идваше като просител, с молба за помощ. Напълно логично беше да очаква, че в тази сграда, светая светих на разузнавателните мрежи, няма да го посрещнат без да си зададат въпроса какво крие и какво е готов да сподели със събеседниците си в замяна на услугата.

Ролинс го поведе по тесния коридор покрай високи шкафове, с плътно затворени врати, за да се озоват в просторна зала с боксове от невисоки прегради за всяка от секретарките. В дъното на залата се виждаха остъклените, но покрити с щори стени на кабинетите на шефовете. Всеки кабинет имаше двойни врати от тъмно дърво. На вратата на Сам Питърсън беше поставена табелка с името му, с гравирани позлатени букви. Ролинс почука, но влезе, без да изчака разрешение.

Помещението беше доста обширно, с френски прозорци, гледащи към горите на щата Вирджиния. Върху стандартния бежов мокет бяха настлани фини ориенталски килими, а старомодното писалище беше покрито с тъмнозелена кожа. До една от стените се виждаше бюфет с малък хладилник до него. Но това, което привлече вниманието на Смит още от прага на кабинета, беше масата, дълга три и широка един метър, върху която лежеше макет на алпийско селище, с миниатюрни къщурки в живописни цветове, в подножието на покрита със сняг планина, с няколко моста, под които лъкатушеше бълбукащо поточе. Вероятно водата циркулираше под напора на помпа, скрита отдолу. Навсякъде по насечения релеф се проточваха железопътни линии, по които маневрираха миниатюрни старомодни локомотиви, теглещи композиции от още по-малки вагони.

До слуха на Смит достигна шум от течаща вода — очевидно в съседство на кабинета се намираше частната баня на директора Питърсън. Вратата най-после се отвори и оттам се показа висок мъж с гъста, тъмнокестенява коса. Изглеждаше на възраст колкото Логан Смит, с разлика най-много до две-три години, сериозен и съсредоточен, с властнически жестове. Когато директорът по планирането се приближи, Смит чу само шумоленето на скъпия плат рибена кост, от който бяха ушити панталоните, и на колосаната яка на тъмносинята му риза от френски памук, върху която се открояваха тирантите в червено, бяло и синьо.

— Аз съм Сам Питърсън. Добре дошли при нас.

На загорялото му, леко набръчкано лице се появи приятелска усмивка. Питърсън имаше вид на току-що завърнал се от тропиците бизнесмен.

— Бил, ще останеш ли при нас? — попита Питърсън.

— Не, не — отвърна Ролинс с категоричен тон, сякаш ставаше дума за нещо недопустимо, преди да се обърне към Смит: — Ще ти се обадя, след като свършите разговора.

Логан Смит усети, че Питърсън се забавлява с реакцията на Ролинс. Предположението му се потвърди, когато Сам Питърсън заяви: