Филип Шелби - Разплата

Докато се обличаше, тя продължи да размишлява дали да рискува да бъде посрещаната с неприязън от Коупланд в Атланта. Нямаше друг изход, защото беше длъжна да го предупреди — никой не знаеше дали след ден или два няма да се е безнадеждно закъсняла. Започна да се подготвя за евентуалния словесен двубой със Стивън Коупланд, дори сама съчиняваше въпросите, който той би могъл да й зададе, след което сама си отговаряше. Най-важното бе да си изясни доколко той бе наясно със ситуацията и докъде тя трябваше да се разпростира в откровеността си. Разбира се, отначало той ще изпадне в пристъп на ярост — това отсега можеше да се предвиди — може би дори ще се нахвърли върху нея, а може пък да побегне панически от Атланта. Но тя непременно трябваше да му обясни какво се налага да предприемат те двамата, Коупланд и Ъндъруд, като им напомни, че в никакъв случай не бива да нарушават мерките за безопасност.

Рейчъл напъха листата с бележките на Моли в колана на джинсите си, сложи пистолета в кобура под мишницата си и облече сакото. Излезе на алеята и се запъти към най-близкото заведение, за да утоли глада си. Настани се пред бара, сред шофьорите, доставчиците и местните безделници, без да обръща внимание на неизбежните подмятания. Мислеше само за едно — как да спечели доверието на Стивън Коупланд. Новата й задача беше дяволски трудна, тъй като този тип хора наистина бяха непредвидими.

Тя плати и напусна заведението. По обратния път към мотела, тя се запита защо първо не се свърже с Бети Ъндъруд, но бързо съобрази, че отново ще се изправи пред аналогичен проблем. Бети доста бе изстрадала и затова беше изпълнена с недоверие към всички около себе си. Ако се усъмни в Рейчъл, Бети ще я изслуша внимателно, но първата й работа ще бъде да предупреди Коупланд и да провали замисъла й. Защото той ще нареди на Бети какво да прави и след броени часове те ще изчезнат и Рейчъл повече никога няма да ги открие. Явно разговорът с Бети Ъндъруд ще трябва да изчака.

Щом се върна в стаята си, Рейчъл се изми, пое си на няколко пъти дълбоко дъх, за да се овладее и придърпа стола до нощната масичка. Все още помнеше номера наизуст. След няколко секунди телефонистката от „Риц Карлтън“ в Бъкхед й съобщи, че я свързва със стаята на господин Коупланд.

— Ало?

„Дали е научил за Моли?“

Гласът на Коупланд звучеше дрезгаво. Стараеше се да говори пределно кратко. Рейчъл се усъмни дали въобще беше спал през последните четиридесет и осем часа. А умората само засилваше подозрителността му.

— Стивън, на телефона е военен следовател Рейчъл Колинс. Аз бях нещо като дясна ръка на майор Моли Смит.

Надяваше се с това официално обръщение да успее поне отчасти да спечели доверието му. Но в отговор в слушалката прозвуча само:

— Кой се обажда?

— Военен следовател Рейчъл Колинс. Аз летях с вас, с теб и Бети Ъндъруд, с полет 1410, заедно с майор Смит…

— Коя, по дяволите, сте вие?

Гласът му затрепери.

— Стивън, изслушай ме! На всяка цена трябва да ме изслушаш! Моли е мъртва. И ти го знаеш. Както и аз го зная. Но повярвай ми, ти не си сам, разбра ли?

От другия край на линията се чуваше само напрегнатото му дишане.

— Искам да разбереш коя точно съм аз. Ако се замислиш малко, непременно ще си спомниш. Окей? Ние пристигнахме на „Нешънъл“ четиридесет минути преди полета. Ти се настани на редица 29, а Бети беше до теб, на съседното място. Опитай се да си представиш салона в самолета, Стивън, и ще разбереш къде съм била аз. Сега погледни два реда напред, отляво. Там седях аз. По едно време се изправих, за да взема нещо от стелажа за багаж над главата ми. Тогава ти вдигна поглед и ме видя. Помня, че после се отпусна назад и продължи да шепнеш нещо на ухото на Бети.

Рейчъл се спря, колкото да си поеме дъх, после добави още нещо, с което се надяваше окончателно да сломи Коупланд:

— Тогава ти й показа някаква кибритена кутия, Стивън. После й обясни как — в доброто старо време — си отсядал в „Риц“. Може би пазиш в дома си бонбониера, пълна с кибритени кутийки от местата, които си посещавал. И аз имам такава. Преди да напуснеш апартамента си, ти си взел една от многото кибритени кутийки със себе си, за да успокоиш Бети по време на полета.

— Да, така беше.

Рейчъл чу как Стивън на другия край на линията изпи някаква течност от чашата и преглътна шумно.

— Сега спомни ли си как изглеждах?

— Не съм сигурен. — Стивън добави след кратка пауза: — Моли никога нищо не ми е споменавала за теб.