Филип Шелби - Разплата

— Какво става с Логан?

Гласът на Люсил веднага омекна.

— По всичко изглежда, че ще се възстанови. Бил е на крачка от смъртта, но след операцията е започнал да се подобрява. Според лекарите, сега се нуждаел само от почивка.

Очите на Рейчъл се навлажниха и тя извърна глава.

— Толкова се радвам…

— Трябва да прекъсвам, скъпа. Вече сме към края на проклетото преследване.

Рейчъл се сепна.

— Но аз си мислех, че…

— О, да, как можах да забравя да те предупредя! Излетяхме от Лос Анджелис преди няколко часа. Да се надяваме, че ще се възстановиш напълно, преди да кацнем. Малко остава да се срещнем, Рейчъл. Така се радвам, че най-после ще мога да ти стисна ръката. И въобще…

Рейчъл задържа слушалката в ръката си дълго след като Люсил беше прекъснала връзката. Още я стискаше, когато на вратата се почука.

Мъжът, който се появи на прага, изглеждаше обезпокоен — като че ли пред него се беше изпречило рядко, екзотично животно и той не знаеше какво може да очаква от него. Беше облечен във великолепен сив костюм. Само вратовръзката му струваше цяло състояние, а обувките му бяха лъснати до блясък — почти като плътно пригладената му назад черна коса.

— Вие трябва да сте Рейчъл Колинс? — Встъпителните му думи издаваха любопитство. — Аз съм Чарлс Скинър — директорът на ФБР.

— Да, сър.

Предпазливо си стиснаха ръцете.

— Казаха ми, че сте добре. Някакви травми?

— Нищо сериозно, сър.

Скинър приседна на гърба на дивана, кръстосал ръце на гърдите си.

— Още не сме го спипали. Говоря за мъжа с прякор Инженера. Един от членовете на специалния отряд за бързо реагиране спомена, че според вас едва ли ще успеем да го настигнем.

— Много е добър. Може би най-добрият в професията. Сега съм убедена, че идеята за срещата край малкия басейн не е била на Памела Естърхаус. Сигурно е успял да й внуши да уреди тази среща точно там. Което означава, че предварително си е подготвил пътя за отстъпление, в случай че нещо се обърка. Той винаги мисли поне с дванадесет хода напред, както казват шахматистите. Не оставя нищо на сляпата случайност.

— Разговаряхте ли с Люсил Паркър?

— Да, сър. След броени минути самолетът й ще кацне във Вашингтон.

Скинър се опита да изглежда по-властен, но опитът му не беше от най-сполучливите.

— Какво си въобразява тя? Достъп от първо ниво беше разрешен само на Логан Смит, не и на нея!

— Сър, ако ми позволите да попитам, успяхте ли да разследвате връзката между Инженера и „Уандърленд Тойс“?

Лицето на директора помръкна.

— Да, разбирам, че Паркър ви е споменала за проблемите с Лангли. По дяволите, сега вече това няма значение. Всъщност, в момента вие знаете повече дори от мен за тази проклета история. След като се разделя с вас, заминавам оттук направо за Лангли. С благословията на президента ще им устроя такъв сюрприз, че ще има да ме помнят. Нищо няма да остане от техните вечни игри на шпионаж и интриги. Ще има да съжаляват за мига, в който им е хрумнала идеята за създаването на „Уандърленд Тойс“!

Директорът прекъсна гневния си изблик и се вторачи в пода.

— С Логан сме стари познати. Като си помисля какво сте направили за него, не ми остава нищо друго, освен да ви благодаря.

— Ще може ли да го видя пак, сър?

— Вашето име е сред първите три в списъка на колегите, получили разрешение да го посещават. Паркър ще ви заведе в клиниката.

Скинър се спря на прага и се обърна назад.

— Ако обстоятелствата го наложат, ще можем ли да разчитаме отново на вас?

— Мисля, че ще се справя, сър.

Бил Ролинс отлично знаеше, че при достатъчно силно желание от центъра във Вашингтон до Лангли се стига само за двадесет минути. Преди половин час му беше позвънил Инженера, за да го предупреди, че директорът Скинър е тръгнал към Лангли. Бил Ролинс разполагаше само с още тридесетина скъпоценни секунди, за да проумее какъв ураган ще връхлети в кабинета му. Но опитният Ролинс, преживял не една или две кризи, не се нуждаеше от много време, за да реагира.

Секретарката му позвъни, за да докладва, че хеликоптерът от ФБР току-що се е приземил на площадката за кацане. Явно Скинър не си губеше времето, но не можеше да бъде по-бърз от суперкомпютрите на ЦРУ.

Ролинс се озърна — намираше се в кабинета на Сам Питърсън, наричан Инженера от най-близките си сътрудници, чийто крак вече никога нямаше да стъпи тук. Погледът му попадна върху миниатюрната влакова композиция. От всичкото, с което Инженера трябваше да се раздели, според Ролинс, той щеше да страда най-много за влакчетата си.