Майкъл Харви: Свидетелят от влака

— Простреляна е три пъти с два различни пистолета. С трийсет и осми калибър в крака и с два двайсет и два калиброви куршума в черепа.

— Странно.

— Ъхъ. Между другото онзи трийсет и осмак с изтритите номера, дето ти го бях дал преди акцията в „Кабрини“, още ли е у теб?

Макар да гледах напред, усещах тежкия му поглед върху лицето си.

— Вероятно вече не — отвърнах.

Родригес изръмжа и известно време шофира мълчаливо.

— Когато говори с кмета тази сутрин — обадих се аз, той каза ли ти за Лосън?

Полицаят отново погледна към мен.

— Имаш предвид как е измъквала пари от Църквата ли?

Кимнах.

— Да, спомена нещо. А ти кога се сети за това?

— Едва снощи. Щях да ти кажа, но… — Вдигнах рамене.

— Някои неща предпочитам да не ги знам.

— Вероятно. Ти ли поемаш случая?

Родригес поклати глава.

— Обикновено федералните разследват инциденти, при които е загинал някой от техните.

— Което означава…?

— Лосън е била корумпирана. Ако беше служител на чикагската полиция, всичко щеше да се потули. Предполагам, че и в Бюрото не са по-различни. Доказателственият материал е при нас, но се хващам на бас, че ония няма да го пипнат.

— Значи, случаят е приключен?

Полицаят повдигна вежда.

— Ами така изглежда. Ти накъде си?

— Към къщи.

Родригес кимна.

— Добра идея.

После обърна колата и подкара към Лейк Шор Драйв.

Събудих се в следобедната тишина и се сетих за Катрин Лосън. Бях я оставил жива в тунела на метрото. После някой друг бе минал оттам и бе решил да свърши работата докрай. Запитах се кой ли би могъл да бъде. И още по-важно, защо?

Изправих се в седнало положение на канапето и погледнах дебелата платнена чанта на холската масичка. Бях разправил на Уолтър Соупак, доверения счетоводител на кмета, част от историята на Лосън. Онази част, в която ставаше дума за нейното малко момиченце. Соупак се съгласи да се срещне с мен в едно денонощно мексиканско ресторантче на „Райтуд“ и „Ашланд“, като донесе и лаптопа си. За времето, през което излапахме по две пълни купички чили и чимичанга, счетоводителят успя да влезе в компютъра на Лосън и през него да източи една от офшорните й банкови сметки. Чантата на масичката беше пълна с резултатите от това му добро дело на обща стойност седемстотин и петдесет хиляди долара. За утре сутринта си бях уредил среща с един служител от „Чейс Манхатън“, който се занимаваше с попечителски фондове. Сметката щеше да бъде открита на името на Мелани Лосън. Тя щеше да бъде информирана за наличието на такава сметка, когато навършеше двайсет години, а година по-късно щеше да бъде в състояние да тегли от нея. Човекът от „Чейс Манхатън“ предполагаше, че дотогава сумата по сметката й ще възлиза на около два милиона. Аз лично не бях убеден, че след толкова години „Чейс“ щеше изобщо да съществува, камо ли да изплаща лихва на вложители, но какво друго можех да направя? Реших да рискувам.

Пристъпих към бюрото и заключих парите в едно чекмедже. От друго извадих бутилка уиски заедно с няколко късчета от миналото. На първата снимка се виждаше преграда от огнеупорно стъкло, а зад нея — баща ми, облечен в единствения си костюм, очакваше служителите от погребалното бюро да запалят пещта и да го изпратят в небитието. Лицето му се беше свило в смъртта, превърнало се бе в куха черупка, какъвто беше и целият му живот. Зачервените му от пиене очи, които помнех от деветгодишна възраст, слава Богу, бяха със зашити клепачи. Юмруците, с които бе строшил челюстта на майка ми на пет места, също ги нямаше; на тяхно място се виждаха чифт костеливи ръце, стиснали броеница, сякаш се бояха някой да не им я вземе. Пийнах глътка „Макалън“ за Бог да прости стареца, макар да се съмнявах, че заслужава прошка.

Втората снимка беше на Хюбърт Ръсел секунди след като го бяха свалили от вентилатора. Въжето още беше увито около врата му; виждаше се и малката татуировка на жълта звезда в основата на шията. Спомнях си я още от първия път, когато го бях срещнал в Поземления регистър на окръг Кук, млад и изпълнен с увереност, че животът тепърва започва.

Обърнах снимката на Хюбърт с лицето надолу, после си взех чашата и застанах до прозореца. Врабецът се бе върнал, подскачаше напред-назад по клончето си и ме гледаше с видимо пренебрежение. Открехнах леко прозореца и птичката отлетя. Отворих го докрай и усетих мъртвешките пръсти на зимното слънце по лицето си. Вдишах дълбоко и леденият въздух опари дробовете ми. Сетих се за Рейчъл и се запитах дали някога телефонът ми ще иззвъни. После погледнах надолу към улицата. Черната кола си беше на мястото, на което бе и вчера. Още тогава бях проверил номера в компютъра си и изобщо не се учудих, че е на епархията. На тях явно им правеше удоволствие да се дебнем взаимно. Или просто си нямаха друга работа.