Майкъл Харви - Свидетелят от влака

Той отново се наведе и огледа отблизо жената. Удовлетворен, прибра пистолета под дрехата си и се загърна със сивото кашмирено палто. После се обърна и закрачи по обратния път, провлачвайки леко левия си крак. Мъжът ненавиждаше плъхове, а сега усещаше присъствието им и знаеше, че го гледат вторачено в мрака.

Телефонът ми иззвъня в осем на другата сутрин. В осем и петнайсет вече бях на етажа на Рейчъл в болницата. Хейзъл я нямаше. Вместо нея ме посрещна някакъв лекар с печални очи, който се казваше Джон Соукъл, и вместо поздрав постави пред мен преснимано копие от здравния картон на Рейчъл.

— Просто за ваша информация, да знаете с какво се борим, мистър Кели.

Очите ми пробягаха по листа. Фрактура на черепа, три счупени ребра, фрактура на ключицата, счупени пръсти на ръцете, счупена долна челюст.

— Както ви е известно, нападателите са били двама — каза лекарят. — По думите на Рейчъл са я ударили с тухла по главата, така че по време на нападението тя е била отчасти в безсъзнание. Няма следи от изнасилване, но е била брутално малтретирана. Държахме я на леки болкоуспокояващи, и то не само поради физическите й наранявания, а за да облекчим психическата и емоционална травма, която е преживяла.

— А сега?

— А сега тя трябва да се завърне към света. Или поне да започне да се завръща. В последно време е силно затворена в себе си, което не е необичайно. Отговаря на въпросите ни и си взема лекарствата, но не прави нищо по собствена воля. Не реагира добре на физически контакти и по принцип не позволява на мъже от персонала изобщо да я докосват.

— А какво прави по цял ден?

— През повечето време седи в общото помещение и гледа навън през прозореца. Освен това държи в ръцете си кучето, което й донесохте, Маги. По цял ден го притиска до себе си.

Рейчъл седеше с гръб към вратата, до един прозорец с изглед към езерото. На едната си ръка от лакътя надолу имаше мека силиконова шина; двете й ръце — здравата и счупената — бяха скръстени на корема и в тях се беше настанила Маги. Приближих се тихо. Когато седнах до нея, тя се обърна. Половината й лице беше насинено и подуто, лявото й око беше затворено. На сцепената си долна устна имаше шевове, челюстта й беше превързана. Като ме видя, Маги замаха с опашка и се размърда в ръцете й. Рейчъл я пусна на пода и аз я вдигнах. Палето облиза лицето ми.

— Липсваш й.

— Аха. — Поставих я обратно на пода. Тя се затича към Рейчъл, която отново я взе на ръце. — Как си? — попитах.

Рейчъл почеса Маги зад ушите и се загледа пред прозореца към езерото.

— Лицето ме боли. Чувствам се така, сякаш съм на сто години и съм нападната от някакви гадни животни. При това не броя приятните моменти, изживени с твоя приятел Джим.

Пресегнах се и я докоснах по ръкава.

— Недей.

Помислих си, че ще се дръпне, но тя просто притисна Маги още по-силно до себе си. Палето завря главата си под мишницата й.

— Нали знаеш, че работя като доброволка към Асоциацията на жените — жертви на насилие? — каза тя.

Знаех, разбира се. Двамата с Рейчъл се бяхме запознали на годишната й среща за набиране на средства.

— Знам, да.

— Мислех си, че нещо особено ме свързва с жертвите. Въобразявах си, че усещам болката им, защото съм способна на чувства. Оказа се, че съм се заблуждавала, че само съм се усмихвала като идиот, опитвала съм се да ги утешавам за нещо, от което не съм имала никаква представа.

— Смяташ, че жените, на които си помагала, са те възприемали по този начин?

— На тяхно място аз със сигурност бих се възприемала така.

Поклатих глава и се загледах заедно с нея през прозореца. След десетина минути Рейчъл въздъхна. Погалих я с върховете на пръстите си по гърба на ръката. Тя облегна глава на рамото ми и аз я прегърнах през кръста. Усещах я толкова слаба и крехка. Маги се прозина и мързеливо размаха опашка.

— Съжалявам, Рейч.

— Знам. — Лицето й беше мокро; аз изтрих с длан една сълза. Тя изруга и обърса лицето си с ръкава. — Когато вече не усещаш, че плачеш, значи си наистина много зле.

— Ще се оправиш, мила.

— Може би, но няма да е същото.

Бездната на мълчанието ни обгърна отново. След малко Рейчъл се премести на един стол срещу мен, наведе се напред и обгърна тялото си с ръце.

— Не знам какво ще става оттук нататък — каза тя.

— Ще измислим нещо, Рейч. Да караме поред.

Тя вдигна пръст и го приближи към устните ми, без да ги докосне.

— Шшшт, Майкъл. Изслушай ме.

Замълчах.

— Нещата невинаги се решават с измисляне на нещо — каза тя. — И не всеки път глаголът „ще измислим“ е в множествено число.