Майкъл Харви - Свидетелят от влака

Помълчах няколко секунди и продължих:

— Междувременно решаваш, че и Дохърти трябва да умре. За предпочитане, преди да ми е казал какво знае за Църквата. Преди да ме е убедил, че просто няма как той да е убил приятеля ми. Ти си знаела, че съм при Дохърти, за да го хвана на тясно. Затова веднага след като си приключила с Хюбърт, си тръгнала натам. Имаше късмет да ни свариш, както седяхме един срещу друг, и го застреля на място.

— Това ли е? — попита тя.

— Имам един въпрос. Защо го обеси?

По очите й видях как мозъкът й работи трескаво, претегля всяка възможност, преценява следващия ход срещу мен. Можех да й кажа да не си хаби времето.

— Предполагам, че си носила само служебния си пистолет и не е било желателно да ползваш него. — Вдигнах рамене. — Ако впоследствие се окажеше невъзможно да го припишеш на Дохърти, винаги можеше да го изкараш самоубийство. Хюбърт беше млад, психически неукрепнал. Едно самоубийство би ти свършило добра работа като резервен вариант.

— Наистина ли смяташ, че можеш да докажеш каквото и да било? — каза тя.

— Ако онзи, който ти е плащал, реши да проговори, това не би било проблем. Но пък си казвам, че за някои хора истинската плячка е Църквата и за да се доберат до нея, биха сключили сделка с теб. — Вдигнах пистолета. — А аз не бих допуснал това, Катрин.

По лицето й видях как най-после проумя действителността и тя я срази. Изведнъж някак си се спихна, тялото й се приведе напред, сякаш под огромна тежест. Чертите на лицето й се размиха и изчезнаха една по една, засмукани в черната дупка на страха. Страх не от бедност или самота; страх от смъртта. Тя вече се виждаше мъртва, просната в саждите и мръсотията на чикагското метро.

Прочетох всичко това по лицето й. После тя погледна зад пистолета, към човека, който го държеше. И тогава Катрин Лосън се окопити за една последна игра на нерви.

— Не можеш да го направиш — каза по-скоро на себе си. — Та ти не събра кураж да гръмнеш Дохърти! Нито пък Робълс. Защо си мислиш, че сега ще се справиш? — попита тя и се усмихна. Което беше грешка.

Наведох дулото на пистолета и я прострелях в бедрото. Изстрелът отекна между бетонните стени, гилзата издрънча върху коравия под. Катрин залитна към металните шкафчета, хвана се за пейката и падна, разпръсвайки документи и снимки наоколо. Аз пристъпих към нея и напипах бронежилетката под якето й.

— Знаех си, че ще носиш жилетка. Затова си казах, че трябва да се целя в главата.

Тя притискаше с длани раната на бедрото си и скърцаше със зъби от болка. Но събра сили да ме погледне в очите и поклати глава.

— И все пак не ти стиска, Майкъл. Страх те е. Винаги те е било страх.

Притиснах дулото към слепоочието й и я оставих да размисли. После замахнах с пистолета и стоварих дръжката върху черепа й. Тя се свлече назад към стената. Беше в безсъзнание. Проверих пулса й, прегледах раната в бедрото. Щеше да оживее. Извадих белезниците от колана й и я закопчах към вратата на едно шкафче. После пъхнах в джоба си мобилния й телефон, събрах документите за Си Ем Ти, които бях донесъл, и си тръгнах.

Катрин Лосън не би могла да бъде по-далеч от истината. Много лесно ми беше да я застрелям. Твърде лесно дори. Виж, да прибера пистолета и да си тръгна — за това вече се искаше кураж.

Една самотна фигура изплува от мрака и закрачи покрай линията, стискайки в дясната си ръка пистолет с тънка, дълга цев. В тунела не се чуваше никакъв звук освен собствените му тромави стъпки и уплашеното драскане на плъховете в тъмнината. Мъжът се приближи до стената и се спря. Той бе проследил жената дотук, после се скри и зачака. Чу гласовете, но без да различи и дума от разговора. И тогава прозвуча изстрел. Може би някой му бе направил услуга. Сега щеше да разбере.

От мрака постепенно изплува размазано белезникаво петно. Мъжът се промъкна още няколко крачки напред и щракна фенерчето си. Тя лежеше в ъгъла, свита на кълбо, със затворени очи и дишаше равномерно. Лявата й ръка беше прикована с белезници за металното шкафче, имаше огнестрелна рана в бедрото. Мъжът приклекна, за да я огледа по-отблизо. Куршумът бе засегнал само мускула. Сега това едва ли беше най-големият й проблем. Той хвърли бегъл поглед към разпръснатите хартии по пода, но те не предизвикаха интереса му. Бяха му казали изрично да не чете нищо. Затова мъжът се ограничи със задачата, която му бе поставена. Сравни лицето на жената със снимката, която му бяха дали. После вдигна пистолета и изстреля два куршума. Два приглушени пукота. Две малки дупчици.