Ю Несбьо - Полиция

Разследващите не допускаха криминалистката да е пуснала доброволно непознат в дома си, особено като се вземеше предвид провежданата тогава акция. Затова работеха по версията за убиец, влязъл при жертвата с помощта на оръжие.

Не се изключваше, разбира се, и версията за познат човек. Монтираната до солидната входна врата верига явно бе често използвана, съдейки по драскотините върху дървото.

Белман огледа присъстващите. Гюнар Хаген, Бьорн Холм, Катрине Брат. Възрастна дама с малко момиче. Навярно дъщерята на Льон, предвид поразителната прилика.

Още един призрак: Хари Хуле. Ракел Фауке. Смугла, с черни, пламтящи очи. Красива почти колкото Ула. Белман недоумяваше как скапаняк като Хуле се е уредил с такава жена.

По-назад: Исабеле Скойен. Общинският съвет предвидливо бе изпратил свой представител. Иначе медиите щяха да гракнат. Преди да влязат в църквата, Исабеле го дръпна настрана, без изобщо да се съобрази, че Ула го чака. Попита го защо не отговаря на обажданията ѝ.

— Връзката ни приключи — повтори Микаел.

Тя го прониза с поглед, все едно гледаше буболечка, която се кани да размаже с крак, и просъска, че в нейния живот винаги тя зарязва гаджетата си, а не обратното. Ще ти покажа, закани се тя. Микаел я остави и тръгна към Ула. Усети погледа ѝ в гърба си. Поднесе ръка на съпругата си.

Другите скамейки бяха заети от роднини, приятели и колеги, повечето в униформи. До Белман стигаха приглушени реплики, с които опечалените се опитваха да се успокоят: по тялото на покойната нямало следи от мъчения, а тя вероятно е изгубила съзнание почти мигновено заради обилната кръвозагуба.

За частица от секундата погледът на Белман се преплете с погледа на един от присъстващите. Микаел го подмина, все едно не го е видял. Трюлс Бернтсен. Какво, по дяволите, правеше той тук? Не беше сред близките приятели на Беате Льон. Е, навярно в такива случаи колегиалността изисква да покажеш съпричастност.

Ула стисна леко ръката му, погледна го въпросително. Той ѝ се усмихна.

Оказа се, че е сгрешила. Сълзите ѝ не бяха пресъхнали.

През първите дни, след като откриха Беате, Катрине мислеше, че си е изплакала очите. Грешеше. И продължаваше да изцежда сълзи от тялото си — вече сковано от продължителни, раздиращи ридания.

Плака до изнемога, до повръщане. После заспа от крайно изтощение. Събуждайки се, заплака отново.

Плачеше и сега.

А докато спеше, кошмарите я връхлитаха. Заради сделката с дявола. Нали заяви, че е склонна да пожертва още един колега, само и само да хванат Валентин. И скрепи пакта със заклинание: направи го още веднъж, изрод такъв, и тогава ще видиш. Посмей още веднъж.

Катрине изхлипа шумно.

Шумно хлипане сепна Трюлс Бернтсен и той се понадигна на скамейката. Замалко да задреме. Евтиният му костюм беше ушит от гладка материя, която се хлъзгаше о излъсканата от седене скамейка и унесеше ли се, Трюлс рискуваше да се свлече на пода.

Прикова поглед в олтара. Исус с ореол от лъчи на главата. Челник. Опрощение на греховете.

Навремето божиите люде бяха предприели безспорно гениален ход при спада на религиозните акции. Миряните престанали да спазват божиите заповеди, след като постепенно им се разрешавало да се поддават на все повече съблазни. Тогава на Църквата ѝ хрумнало да оповести: достатъчно е да вярваш. Маркетингова идея, която съживява пазара колкото продажбата на кредити. Създава усещането, че спасението е едва ли не безплатно. Но точно както и при кредитите, системата рухнала. Хората нехаели, трупали грехове на провала, защото нали клириците ги уверявали, че е достатъчно чат-пат да вярваш в Бог. И през Средновековието се наложило да затегнат правилата. Един вид да задействат процедурата по инкасо. Измислили чистилищния огън и ада. И хоп! — изплашените клиенти хукнали обратно в лоното на църквата и си погасили борчовете. Църквата се замогнала, и то напълно заслужено. Клириците свършили добра работа. Ето така виждаше Трюлс нещата. Самият той смяташе, че умре ли, всичко ще приключи — без опрощение на греховете и без ад. Ако пък се заблуждаваше и пъкълът наистина съществува, здравата щеше да загази — без никакво съмнение. Защото дори Божията прошка си има граници. Въображението на Исус не би стигнало да си представи и частица от прегрешенията на Трюлс.

Хари се взираше право пред себе си. Беше се пренесъл другаде. В House of Pain , където Беате сочеше и обясняваше подробностите по някакъв видеозапис. Опомни се чак когато чу шепота на Ракел: