Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

- Да.

Нещо по-силно от изненада и потрес сковава всяка моя възможна мисъл или реакция - защото на задната седалка на таксито ми седи провалилият се банков обирджия от началото на тази история. Червеникавите му бакенбарди са си на мястото и е все така грозен.

- Шестте месеца минаха - съобщава ми той. Този път звучи недружелюбно.

- Но...

- Не задавай въпроси, просто карай. Закарай ме на "Едгар Стрийт" 45.

Карам го.

- Помниш ли това място? - пита той.

Помня го.

- А сега на "Харисън Авеню" 13.

С неуспелия банков обирджия обикаляме всички адреси един по един. Отиваме при Мила и Софи, при отеца и Анджи Карузо, при братята Роуз.

- Помниш ли? - пита ме той всеки път.

В таксито си припомням всяко от тези места, всяко послание.

- да - казвам му. - Помня.

- Добре. Сега на "Глори Роуд".

- "Клоун Стрийт" и къщата на майка ти.

- "Бел Стрийт".

- Последните три ги знаеш.

Караме из улиците на града, докато слънцето се издига в небето Отиваме до Ричи, на площадката с неподдържаната трева, до къща та на Одри. Всички тези места ми навяват спомени. Понякога ми ги иска да спра и да остана. Завинаги.

С Ричи в реката.

С Марв на люлките.

Да танцувам с Одри в тихия пожар на изгрева.

- А сега накъде? - питам го, когато стигаме пред нас.

- Слизай - казва ми той и вече не мога да се сдържам.

- Ти беше, нали? Обра банката, защото знаеше, че...

- Млъкни, Ед!

Стоим до таксито на утринното слънце. Той вади нещо от джоба на якето си. Малко плоско огледалце.

- Помниш ли какво ти казах на процеса, Ед?

- Помня.

Не знам защо, но усещам как започва да ми пари на очите.

- Кажи ми.

- Каза всеки път, като погледна в огледалото, да си спомням, че гледам мъртвец.

- Точно така.

Пишман крадецът прави крачка и застава пред мен. На устните му играе лека усмивка, когато вдига огледалцето към лицето ми. Вглеждам се в себе си.

- Сега мъртвец ли виждаш? - пита той.

Отново в мен нахлуват образите на всички тези места и хора. Прегръщам момиченцето на верандата, представям се за Джими пред една великолепна старица. Гледам как едно момиче бяга с най-прекрасните окървавени стъпала на света.

Смея се на вълнението, изписано на лицето на един вярващ човек. Виждам сладоледените устни на Анджи Карузо и усещам предаността на братята Роуз. Гледам как мракът над едно семейство се озарява от силата и славата, позволявам на майка ми да излее истината, любовта и разочарованието на живота си, седя в киното на един самотен мъж.

Гледам в огледалото и виждам как стоя с моя приятел в реката, как Марвин Харис люлее дъщеря си на люлката високо в небето, как танцувам с любовта и с Одри цели три минути...

- Е? - пита той отново. - Още ли виждаш мъртвец?

- Не - отговарям този път.

- Значи си е струвало.

Той е отишъл в затвора заради тези хора.

Отишъл е в затвора заради мен.

И сега си тръгва с няколко последни думи.

- Довиждане, Ед. Най-добре се прибирай.

И изчезва.

Също като Дарил и Кийт, вече никога няма да го видя.

Възможно най-спокойно влизам вкъщи. Входната врата зее.

На дивана седи млад мъж и тихо и доволно гали Портиер.

- Кой си...

- Здрасти, Ед - казва той. - Радвам се да се запознаем най-сетне.

- Ти ли...

Той кима.

- Ти пращаше...

Той кима отново.

Изправя се и казва:

- Дойдох в града преди година, Ед.

Има доста къса кестенява коса, малко по-нисък е от средния ръст и е облечен в риза, черни джинси и сини маратонки. С всяка следваща минута все повече прилича на момче, а не на мъж, макар че гласът му не е момчешки.

- Да, преди година, и видях как погребваха баща ти. Видях теб, игрите ти на карти, кучето ти, майка ти. Връщах се отново и отново и те наблюдавах така, както ти наблюдаваше всички тези хора... Той се извръща за миг, почти засрамен. - Аз убих баща ти, Ед. Аз организирах нескопосния банков обир по времето, когато ти беше там. Аз накарах онзи мъж да насилва жена си. Казах на Дарил и Кийт да ти сторят всичко това, а също и онзи приятел да те заведе при камъните... - Той свежда поглед, после отново вдига глава. - Аз ти причиних всичко това. Направих те калпав таксиметров шофьор и те накарах да извършиш всички онези неща, па които си мислеше, че не си способен.

Стоим и се гледаме. Чакам още думи.

- И защо? - Той млъква за момент, но не е свършил. Защото ти си олицетворение на посредствеността, Ед. И ако някой като теб може да се изправи и да стори онова, което стори ти за всички тези хора, значи всеки го може. Може би всеки е способен да надскочи себе си. - Напрегнат е, усещам вълнението му. Това е отговорът на всичко. - Дори и аз...