Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Той бързо си връща деловия вид и ми подава плика.

- Благодаря - казвам разтреперан.

- Ще го отворите ли?

- Кой ви изпраща?

Пронизвам го с поглед и явно за момент го хващам неподготвен.

- Отворете го.

- Кой ви праща?

Но вече не мога да се сдържам. Бъркам в плика и познатият почерк ме приветства. Скъпи Ед, краят е близо.

Мисля, че е най-добре да тръгваш за гробището.

- Гробището ли? - питам аз и се сещам, че утре се навършва точно една година от смъртта на баща ми.

Моят баща.

- Баща ми - казвам на мъжа. - Кажете ми, той ли е?

- Не знам за какво говорите.

- Защо? - почти го сграбчвам.

- Аз... - понечва да каже той.

- Какво?

- Мен ме пратиха тук.

- Кой ви прати?

Но мъжът само навежда глава и изрича натъртено:

- Не знам. Не знам кой е.

- Баща ми ли стои зад всичко това? - питам. - Той ли го е организирал, преди да умре? Той ли..

Чувам думите на майка ми.

Ти си точно като него.

Баща ми ли е този, който е оставил инструкции на някого да организира всичко това? Помня, че съм го виждал да се разхожда по улиците нощем, докато карам таксито. Правеше го, за да изтрезнее. От време на време го качвах, когато се прибираше от кръчмата.

- Оттам е знаел адресите - изричам на глас.

- Моля?

- Нищо - отговарям и това е последното, което си казваме, защото вече съм навън. Тичам по улицата към гробището. Нощта е обагрена в синьо и черно. Небето е застлано с циментови облаци.

Гробището изниква пред мен и аз се насочвам към алеята, където е гробът на баща ми. Наблизо стоят някакви пазачи.

Такива ли са наистина?

Не.

Дарил и Кийт са. Забавям крачка и спирам, а те ме наблюдава т. Дарил се обажда:

- Поздравления, Ед.

Поемам си дъх.

- Баща ми? - питам.

- Наистина си като него - съобщава ми Кийт. - И имаше голяма вероятност да умреш точно като него - едва частица от онова, което можеш да бъдеш...

- Значи той ви е пратил да направите това? Организирал го е, преди да умре?

Дарил приближава.

- Знаеш ли, Ед, винаги си бил безнадежден случай, точно като твоя старец. Не се засягай.

- Не се засягам.

- Наеха ни да те изпитаме - да видим дали можеш да избегнеш този живот.

Той небрежно сочи гроба.

Сега и Кийт приближава.

- Единственият проблем е - казва той, - че не баща ти пи из праща.

Трябва ми малко време да осъзная чутото.

Не е Одри. Не е и баща ми.

Хиляди въпроси се тълпят в мен като гъмжило от хора, които излизат от мач или концерт. Бутат се, напират, спъват се. Някои успяват да се промъкнат през навалицата. Други остават по местата си и чакат да се отвори пролука.

- Тогава какво правите тук? - питам ги. - Откъде знаехте, че точно сега ще дойда?

- Работодателят ни изпрати - отвръща Дарил.

- Каза, че ще си тук - намесва се и Кийт. Тази вечер работят добре в екип. - И ние дойдохме. - Той ми се усмихва почти съчувствено. - Досега не е грешил.

Опитвам се да мисля, да открия някакъв смисъл във всичко това.

- Хубаво... - започвам, но установявам, че нямам думи да продължа изречението. Все пак ги намирам. - За кого работите?

Дарил клати глава.

- Не знаем, Ед. Просто правим онова, което ни се казва. - И се опитва да обобщи: -Но тази вечер си изпратен тук, за да си припомниш, че не искаш да умреш по същия начин като баща си. Разбираш ли?

Кимам утвърдително.

- Имаме да ти кажем още едно последно нещо и после изчезваме от живота ти завинаги.

Наострям уши.

- Какво е то?

Те вече си тръгват.

- Че трябва да почакаш още малко, разбираш ли?

И аз стоя и чакам.

Какво друго ми остава?

Гледам как Дарил и Кийт спокойно се отдалечават в нощта. Отиват си и вече никога няма да ги видя.

Благодаря казвам, но те не чуват. Жалко, че няма никога да го чуят.

Минават още няколко дни и разбирам, че нямам друг избор, освен да чакам. Почти съм се отказал, когато една сутрин, докато се прибирам от работа, ме спира младеж с джинси, яке и шапка.

Сяда отзад.

Както си му е редът.

Питам го накъде да карам.

Както си му е редът.

И чувам отговора.

"Шипинг Стрийт" 26.

Това вече не е в реда на нещата.

Вцепенявам се и едва не набивам спирачки.

- Карай - казва той, без да ме погледне. - Накъдето ти казах, Ед. "Шипинг Стрийт"

26.

Потеглям.

Никой от нас не проронва дума до града. Карам внимателно, с неспокойно шарещ поглед и разтуптяно сърце. Завивам но моята улица и спирам пред моята врата.

Човекът на задната седалка сваля шапката си и вдига глава. Една сега успявам да го видя в огледалото.

- Ти! - възкликвам.