Том Кристенсен - Драконът

– Ще си купуваш ли нещо?

– Да, ще си купя нещо – излъга той. – Между другото, взе ли ми нещата?

– Боже, да. Леглото, чаршафите и малко прибори. Наистина ли си сигурен, че не искаш още от склада? – Той се усмихна. – Някой стол например? Плаща се само за да се наеме място за съхранение при Майортранс.

– Няма нужда. Свикнах с доста простички условия на живот за известно време. – Той бързо се усмихна. – Ще преместя останалото, когато си купя свой собствен апартамент.

– Изглежда адски празно, големи, празни стаи с ехо – само те съветвам.

Караха през тунел "Фестнингс", поеха по изхода към Шьойен, след това покрай улица "Хофсвайен" и магазин "Рими" от лявата страна и накрая в един паркинг в район с множество четириетажни, кафявочервени тухлени сгради с добре окосени тревни площи между тях.

Мортен откри едно свободно място за паркиране.

Възрастна двойка беше на път да заключи входната врата, след като влезе в един от блоковете малко по-надолу. Жената теглеше пазарска количка след себе си.

Един черен джип обърна при паркинга и изчезна в посока към главния път. Няколко деца караха велосипеди в кръг по асфалта малко по-навътре между жилищните блокове. Иначе нямаше нищо друго за гледане.

– Ето го – заяви Мортен и изключи двигателя. Той се наведе към предното стъкло и посочи. – Ето там, на първия етаж. Надявам се да си намериш нещо друго много бързо.

Далайла Таха изчака влакът напълно да е спрял на Осло Ес, преди да се изправи. Всички други пасажери, които седяха във вагона, вече бяха станали и се бяха наредили в редица, за да излязат.

Слънцето грееше през прозорците. Една коса и ясна пролетна светлина, нещо напълно различно от това, с което бе свикнала в Хартум. На слънчевата светлина прозорците изглеждаха мръсни.

Далайла смъкна пътната си чанта и куфара от мястото за багаж и застана зад една пълна жена с чанта, висяща от рамото ѝ и с по едно дете за всяка ръка. Те я дърпаха. Жената се скара на двете деца, две момчета, с все по-твърд и сподавен глас и от нея се изтръгна въздишка на облекчение, когато чуха острите звуци от системите със сгъстен въздух, а след това и вратите на влака, които се отвориха.

Далайла се спря за няколко секунди, след като бе стъпила на перона. По посока към ескалаторите доста по-напред се движеха забързани гърбове с ръце отзад, които теглеха куфари на колелца, или приведени рамене, натежали от чанти, куфарчета и раници.

Отново усети страхът да пълзи към нея, страх, който бе продължавал от няколко седмици досега. Адреналинът, който пулсираше във вените ѝ, изтръпването по кожата, докато очите ѝ инстинктивно започваха да търсят възможни пътища за бягство. Тя разтърка очи, два пъти вдиша и издиша дълбоко и последва гърбовете.

Беше в Осло за трети път, но за първи път идваше с влак и сама. Другите два пъти бяха цяла делегация от хора, с Арве Магне Ферен най-отпред. Тогава бяха посрещнати като официални гости на властите в Норвегия, бяха развеждани в лимузини, отсядаха в хубави хотели и поздравяваха безбройно много политици и бюрократи, облечени в костюми. Но не и този път. Сега тя бе тук със съвсем друга мисия от това да бъде представяна като успешен обект на рехабилитация пред норвежките дарители и преса.

Дотук пътуването беше безпроблемно. Бе преминала през паспортния контрол във Франкфурт без никакви въпроси. А и пътуването във влака по-нататък през Копенхаген на отделни моменти беше почти приятно, ако не беше мисълта за това, което трябваше да направи и заради което беше пропътувала целия път до Осло.

Далайла застана на ескалатора. Не смееше да срещне погледите на потока от пътници, които слизаха по съседния ескалатор надолу към перона. Само от мисълта, че можеше да го види, усети как ток преминава през тялото ѝ.

Слезе от ескалатора и стигна до голяма зала. В банка от другата страна обмени 500 евро за норвежки крони.

Няколко минути по-късно беше стигнала стоянката на таксита. Настани се на задната седалка на едно свободно такси, извади написаната на ръка бележка от дамската си чанта и я подаде на шофьора. Той я прочете, извърна леко глава назад и каза:

– От Уганда ли сте?

– Не – отвърна тя и демонстративно погледна през страничното стъкло, за да покаже, че не е заинтересувана от някакъв разговор.

– ОК – отвърна мъжът и включи колата на скорост. – Хотел "Рика Хелсфюр".

Хотелската стая беше малка и спартанска, но изглеждаше чиста. Дръпна пердетата, остави куфара на леглото и го отвори. От вътрешната страна на капака му извади дебелия кафяв плик за писма. Огледа се наоколо, търсейки място, където би могла да го скрие. Влезе в банята, погледна лавицата под мивката, но се отказа. Отново отиде в стаята, отвори вратите на шкафа, но не намери добро скришно място. Накрая го остави под матрака на леглото. Там можеше да остане до следващия ден.