Том Кристенсен - Драконът

Разопакова чантата и куфара си и прибра дрехите в гардероба. След това седна на края на леглото, опита се да контролира дишането си, което беше на пресекулки.

"Не е случайно, че идваш в деня, в който Йоаким излиза на свобода – промърмори си тя. – Не се опитвай да си въобразяваш нещо друго.

Отчасти можеше да си го представи – катраненочерната коса, едното от двете кафяви очи, което беше малко кривогледо и с цвят на кожата, и външен вид, който по-скоро я караше да го смята за испанец, отколкото за норвежец. Захапа си нокътя на десния показалец.

Мили Боже, какво направих?

Йоаким отиде в кухнята и свали от рамото си чантата, оставяйки я на пода.

Мортен си бе тръгнал – имаше пациенти в бизнеса с физиотерапия, които го очакваха и се налагаше веднага да потегли.

Огледа се. Там имаше хладилник и стара печка. Това, в добавка към широкочестотния говорител, беше единственото допълнително нещо, което влизаше в цената за наема от осем хиляди крони на месец. Отвори хладилника. Работеше и беше почистен. Един по един отвори шкафовете и чекмеджетата и видя, че Мортен бе донесъл няколко вилици, ножове, чинии и чаши, както и два чайника и тиган за пържене

– Всичко от контейнера, който бе наел при Майортранс. Кашоните, в които всичко това бе донесено, стояха подредени един върху друг в ъгъла.

В спалнята намери леглото си и матрак, изправени до една от стените, немонтирани, плюс две черни найлонови торби, в които имаше пижама и дрехи, пакетирани от него отдавна. Отвори едната и внимателно помириса, сбърчи леко нос с надеждата, че общата пералня, която наемодателят му бе рекламирал, е използваема. После отиде в празната стая.

Звукът на тежките подметки създаде ехо в стените. Паркетът беше износен, вероятно не беше поддържан през последните двайсет години.

Отиде до големия холен прозорец и погледна навън. "Трябва да са някъде там – помисли си той. – Следват всяко движение, което направя."

Внимателно изучаваше спрелите на паркинга отпред автомобили, един по един, но не можеше да види някого в тях. Затова се върна обратно в кухнята, донесе мобилния телефон и зарядното за него и го сложи да се зарежда в един контакт в долната част на един от кухненските шкафове.

– Това е той. – Полицай Гунар Кристофершен дискретно посочи към прозореца, където едно лице се появи. Видяха Йоаким да разглежда автомобилите навън, преди да се дръпне назад. Знаеха, че заради отражението в прозорците на колата бе невъзможно да ги забележи.

– Добре, значи локализирахме апартамента – заяви Ролф Грини и запали двигателя. – Записваш ли адреса?

Гунар кимна и извади бележника си.

– Тръгваме ли?

– Да. Сега зависи от високопоставените господа и госпожи какво ще се прави по-нататък.

Арве Магне Ферен винаги беше напрегнат и нервен преди важни срещи. Това бе нещо, с което той отдавна се беше примирил. Защото бе имал много решаващи и важни срещи за шейсетте години, през които бе скитал по тази земя. Но този път чувството бе по-силно – имаше още нещо. Точно сега той стоеше тук и имаше усещането, че тялото му се подготвяше за случка, над която той нямаше контрол – почти като това чувство, което човек има преди хирургична намеса, преди да бъде упоен от наркоза и някои хора, които преди едва е познавал, да започнат да режат тялото му, докато той е в безсъзнание.

Постави ръцете си на ръба на масата, приведе се напред и заизучава рисунките, които бяха пръснати по голямата заседателна маса, чертежите на архитекти на бойницата, която щеше да бъде построена на трийсет километра от неговия собствен офис – в строителна зона в покрайнините на Хартум.

Според Ферен щеше да се получи красива в дизайнерско отношение къща. Бе го казвал безброй много пъти – щеше да стане архитектурен паметник, в добавка към медицинското оборудване, произведение на изкуството – всъщност най-модерното в Судан. Тази демонстративна болница щеше да бъде модел за пример за бъдещи проекти. В момента дългосрочната цел бяха седем супермодерни болници. Населението на Судан щеше да получи толкова очакваното увеличение на капацитета и качеството в болничния сектор. Боговете знаеха, че те имаха нужда от това. И той, Арве Магне Ферен, щеше да го осъществи.

Хвърли поглед към своя асистент през годините, Джон Абауд, който седеше до него и се взираше със сериозен израз на лицето в същите скици. Черните му дълги пръсти с красиви нокти лежаха разперени и в ярък контраст с големите бели листове.