Том Кристенсен - Драконът

– Ами жената? – сети се Гунар.

– Направих няколко добри снимки и на нея. Бях очаквал да има повече хора тук.

Видяха как "БМВ"-то завива от паркинга и бързо потегля.

Ролф остави автомобила да набере добра дистанция, преди да го последва.

– Колко време ще ги следим? – попита Гунар. Взе фотоапарата и го остави на задната седалка.

– Докато не разберем къде ще живее той.

– ОК. – Гунар си закопча предпазния колан. – Смятам, че е безскрупулен и хитър дявол. Проклетият гимназист...

Ролф шофираше внимателно.

– Но не толкова хитър, че да избяга от Юлешму.

Известно време Йоаким и Мортен седяха в колата мълчаливо. Приглушена музика се носеше от колоните. Седяха и слушаха дълбокия, меланхоличен глас на Леонард Коен.

– Искаш ли една бира, а? – попита Мортен. И той посочи с глава към задната седалка. – Отзад са в хладилната чанта.

– Не, благодаря все пак. – Пръстите на дясната ръка на Йоаким барабаняха по бедрото му. – Мога ли да ползвам мобилния ти телефон? Моят... няма батерия.

– Поседял си е складиран? – попита Мортен с усмивка, извади своя собствен от джоба на якето си и му го подаде.

Йоаким бързо набра някакъв номер и постави телефона на ухото си. Междувременно се обърна и погледна през задното стъкло. Никой не ги следеше, във всеки случай не и по начин, който той да забележи. Но те бяха някъде там, той беше сигурен.

Само след миг вдигна адвокатката му, Лизбет Дал.

– Нещо ново? – попита той.

– Навън ли си?

– Аха – отговори Йоаким – тъкмо сега излизам.

– Влязох в контакт с нейния адвокат два пъти днес – започна тя. Гласът ѝ звучеше отбранително. Йоаким вече знаеше отговора, но я остави да продължи. – Бившата ти съпруга отчасти малко съдейства, казано по-меко. Дори нейният адвокат сега смята, че...

– Тоест все така е непреклонна – прекъсна я той.

– Трудно е, но не и безнадеждно. Ще успеем да стигнем до споразумение, Йоаким. Тя не може просто да продължава така.

– По дяволите – прошепна той по-скоро на себе си и се почеса по лицето със свободната си ръка.

– Не губи смелост, Йоаким – успокои го тя – ще успеем.

– Ще ти се обадя малко по-късно. Скоро ще можеш и да използваш мобилния ми.

– Стария номер?

– Да. Ще се чуем. – Той приключи разговора и върна обратно телефона на Мортен.

– Безнадеждно?

– Да – рече Йоаким. – Анжелика използва всички възможни хитрости, за да ми попречи да се срещна с Хенрик.

– Откога е така?

– От два месеца. От рождения му ден. Единадесетият му рожден ден. Брат ѝ го взе със себе си. Тя не иска да ме вижда.

– Проклятие...

Йоаким погледна навън през страничното стъкло.

– Чудя се какво ли си мисли той за мен. Вярно, всъщност. Това, което приятелите му говорят...

Мортен прехапа долната си устна.

– Той нищо ли не казва?

Йоаким бавно поклати глава.

– Тати е в затвора .

Той се обърна към Мортен.

– Можеш ли да си представиш да трябва да го кажеш, единайсетгодишен... на приятелите си? – Той се облегна назад в седалката си.

– Ти си на свобода, Йоаким. Сега трябва да започнеш да гледаш по-ведро на нещата.

Йоаким се обърна и видя предните фарове на един автомобил, който изскочи доста зад тях. Докато се обръщаше обратно напред, той забеляза хладилната чанта, която седеше на пода зад шофьорската седалка, и вдигна капака. Бирените кутии изскочиха от купчината ледени парченца. Точно както хората обикновено съхраняваха бирата на пикници в САЩ. Йоаким грабна една и я отвори.

Мортен се усмихна.

– Ами така, де. Това е момчето!

– Благодаря. – Йоаким си дръпна глътка. – Ти си добър приятел.

– А какво става с работата?

Йоаким погледна към приятеля си, който седеше добре облегнат назад на шофьорското място.

– Скоро ще поговоря с тях – отвърна той.

Мортен отчасти излъчваше нещо младежко, въпреки че през последните години му се бяха появили видими бръчки около очите и оплешивели места на главата. Познаваха се отдавна и Мортен беше неговият естествен избор като кум на сватбата с Анжелика, с която той отдавна бе разделен и с която не бе разменял смислена дума през последните години.

Трябваше да разкаже на Мортен повече, но не можеше. Никой не биваше да научава каквото и да било. Не можеше да си позволи да допусне една-единствена грешка.

Мортен бавно кимна.

– Впрочем, защо искаше да наема апартамента само за шест месеца? – Той вдигна рамене. – Малко кратко време, не е ли така?

– Това е всичко, от което се нуждая.