Том Кристенсен - Драконът

Поривите на вятъра донесоха със себе си острия мирис на евтин сапун, идващ от пазачката, която направи няколко крачки напред. Казваше се Хелън. През двете години, в които Йоаким беше принуден да опознае Хелън, той не ѝ се беше разкрил нито веднъж – дори и късче от същността си. Плътната обвивка, зад която се беше скрил, се беше оказала непробиваема.

Спряха до стъпалата, водещи към административната сграда. Йоаким разглеждаше дългата черна коса, която висеше в плитка зад гърба ѝ върху якето, когато тя внезапно се обърна към него.

– Някой ще дойде ли да те вземе, Йоаким?

Йоаким не отговори. Забеляза ято птици, което летеше високо над тях – като покрив от мънички точици, който се плъзгаше бавно по яркосиньото небе.

Хелън се обърна и го погледна, а между веждите ѝ имаше две дълбоки бръчки.

– На теб говоря, Йоаким.

Той се усмихна и вдигна рамене.

– Надявам се – отвърна. – Щеше да е хубаво някой да дойде.

Тя сбърчи чело.

– Значи не си сигурен.

Той се усмихна още по-широко.

Хелън се стегна и стисна устни, така че лицето ѝ придоби онзи студен израз, който му беше добре познат. След това тя се обърна и се качи по стъпалата.

От шестгодишната си присъда той бе прекарал две години в закрито отделение на затвора Юлешму и две в този в Кроксрюд – институцията на открито, която след Юлешму трябваше да помага на затворниците с дългогодишни присъди да привикнат отново към свободата.

Четирите години в затвора той бе използвал, за да придобие бакалавърска степен по физика, астрономия и метеорология. Това, в добавка към доброто поведение, ги накара да го пуснат навън, след като вече бе излежал задължителните две трети от присъдата.

Престоят в затвора го бе направил по-внимателен и предпазлив. Вътрешната йерархия и раздаването на справедливост сред затворниците бяха сурови. Но той бе успял да се овладее и при най-големите конфликти и което беше най-важното – беше излязъл чист от лапите на чуждестранните престъпни банди. Ако те бяха заложили мрежите си достатъчно ловко, той щеше да лежи в затвора до края на живота си. В по-младите си години с безброй пътувания и престои в чужбина Йоаким се бе научил да се справя и да се приспособява към различни националности и култури бързо, по непровокативен начин и ненатрапчиво. Винаги се бе отнасял към съкилийниците си вежливо и с уважение, но поддържаше и съответната дистанция. Беше му в кръвта. И боговете трябваше да знаят, че опитът в чужбина му беше от полза; в Юлешму почти половината от затворниците бяха от страни от Африка и Средния Изток. Освен това извършеното от него престъпление беше приемливо, може би също будещо възхищение и си беше държал езика зад зъбите през цялото време пред полицията и прокуратурата. Това му донесе респект и престиж зад стените. На тези, които бяха най-долу в йерархията – насилниците на деца, педофилите и изнасилваните, другите затворници плюеха в храната им и ги пребиваха.

– Е, Йоаким? – опита Хелън, докато минаваха по коридора към офисите в другия край на сградата. – Мислил ли си си да заживееш нов и по-добър живот?

– Юлешму и Кроксрюд са прекрасни места. – Той ѝ се усмихна сърдечно. – Много ми харесаха.

– Защо винаги се затваряш в черупката си, Йоаким? – попита тя. – Представи си, че ние двамата поне веднъж можем да проведем нормален разговор, без тази твоя постоянна ирония. И така, за последен път, ще размислиш ли?

Той я зяпна с изненада, преди един тъничък смях да се разнесе от него.

– И аз, който си мислех, че ние двамата имахме близки и добри взаимоотношения. Ти знаеш, че съм влюбен в теб, Хелън.

Без да продума повече, тя отвори вратата на рецепцията и изчезна по коридора.

Сивокоса жена го гледаше втренчено иззад гишето.

– Тя просто си върши работата – каза тя с бръчка на укор около устата си. – Поне това трябваше да си разбрал.

Йоаким се вгледа в жената пред себе си.

– Но тя е тук по собствена воля, нали?

Жената го изгледа ядосано.

– Съжалявам. Ще се опитам да се владея – каза Йоаким. – Бих ли могъл да си взема мобилния телефон?

Десет минути по-късно той седеше отпред. Дрехите, които носеше, принадлежаха на предишния му живот; сив панталон от костюм и риза " Армани" на сини райета с късо, черно кожено яке отгоре.

Чу как вратата зад него отново се затваря, когато пое дълбоко в дробовете си от хладния въздух.

Какво изпитваше всъщност? Не беше облекчение. По-скоро някакъв вид напрежение, тревога може би. Страх?