Том Кристенсен - Драконът

Погледна към бележката със записания номер и изведнъж усети да напират сълзи. Той ѝ беше дал нов мобилен телефон. Като че ли дихателните пътища се отвориха и изведнъж тя отново можеше да си поеме достатъчно въздух с дробовете. Представата, която имаше, беше правилна.

Йоаким не искаше да разговаря с нея от стария си мобилен телефон. Знаеше, че го подслушват.

Загледа се в номера. Дали да използва своя телефон или да звънне от хотелската стая? Изтри сълзата, която се бе стекла по бузата ѝ.

Внезапно се изплаши. На вратата се почука, сякаш някой удряше по нея със стиснат юмрук. Далайла стана и не помръдна, всичките ѝ сетива бяха отворени. С колебливи стъпки отиде до вратата. Изведнъж отново се почука три пъти, удари върху дърво, които този път бяха по-силни.

Тя се долепи плътно към вратата и погледна през шпионката.

Разпозна го веднага. Нааман, рецепционистът от Найроби. Единствения човек, с когото бе обменила няколко приятелски думи, откакто беше пристигнала в страната.

Далайла отвори вратата.

-Да? – каза тя.

Нааман се приближи една крачка, бързо се усмихна и заяви:

– Бихме ли могли да разговаряме, госпожо?

– Разбира се. – Тя мина леко встрани и го пусна да влезе, гледайки го с учудване.

– Бъдете така добра да затворите вратата – помоли той.

– Има нещо, което трябва да ви кажа.

Далайла усети убождане в областта на корема, когато го погледна в неспокойните му очи.

– Тъкмо сега тук беше един човек, който питаше за вас, от полицията – показа ми ваша снимка.

Далайла закърши ръце една в друга.

– Да?

– Казах, че никога досега не съм ви виждал.

– Благодаря, Нааман – каза тихо тя, докато ушите ѝ бумтяха.

– Отказ на разрешението за престой?

Далайла за момент погледна объркано мъжа пред себе си. След това кимна.

Значи това си мислеше той.

– И аз самият минах през такъв период – обясни той.

Далайла кимна.

– Просто исках да ви го кажа. Не знам доколко сте в безопасност повече тук.

Йоаким се вгледа учудено към вратата, когато на звънеца се позвъни. Опита се да помисли кой ли можеше да е, но не успя да се сети за някакви смислени предположения. Отиде към домофона до входната врата и вдигна слушалката.

– Ало?

Йоаким дочу свистене във високоговорителя от коли, които преминаваха, а след това ведър мъжки глас:

– Йоаким Жаклин?

– Да?

– Ние сме от полицията. Дали ще може да поговорим за кратко?

Йоаким прехапа долната си устна, докато мислите вилнееха в главата му.

– За какво става въпрос?

– Малко е непрактично да стоим тук отвън и да говорим. Бихте ли ни пуснали вътре?

Йоаким се поколеба.

– Тук ли сте? – чу той да казва веселият глас.

– Един момент – отвърна Йоаким – сега слизам.

Взе ключовете от кухненския плот, намъкна си обувките и излезе.

Бяха застанали точно отпред. Никой от тях не реагира, когато се появи на вратата. И никой от тях не попита дали той е Йоаким Жаклин. Веднага го познаха. Това означаваше, че имаха негова снимка. Йоаким се зачуди коя – от стара изрезка от вестник, от регистъра на Юлешму или от наблюдението им?

– За какво става въпрос?

– Няма ли да е по-добре, ако влезем у вас – предложи онзи, който бе говорил по домофона. Беше дребен, късо подстриган и обут в дънки, които може и да са били модерни през осми век. Колегата му носеше костюм без вратовръзка и беше малко по-висок. Костюмираният стоеше със скръстени ръце и наблюдаваше Йоаким с интерес.

– Бихте ли се представили? – попита Йоаким.

– Разбира се. Да – отвърна мъжът в костюма, извади карта от вътрешния си джоб и я подаде на Йоаким със същия настоятелен, любопитен поглед.

Името му беше Алф Хауге. Йоаким подаде ламинираната карта със снимка и логото на полицията отзад.

– Предпочитам да говорим тук – възпротиви се Йоаким.

– За какво се касае?

– Защо сте така агресивен? – попита го ведрият глас.

Йоаким се усмихна.

– Агресивен ли?

– Иска се елементарна учтивост, за да пуснеш в дома си хора, които са дошли на посещение при теб, не е ли така?

Йоаким предпочете да не отговаря. Вдигна вежди и гледаше ту единия, ту другия. Облеченият в костюм мъж направи крачка напред. След това извади лист хартия от вътрешния си джоб и го поднесе на Йоаким.

Беше снимка. Йоаким я разгледа по-отблизо. Усети как топла вълна преминава през главата му, когато видя кой беше мъжът на снимката.

Беше Арве Магне Ферен – в кабинета си. Йоаким беше влизал в този кабинет сигурно стотици пъти. Изглеждаше сякаш Арве се канеше да хвърли нещо, което държеше в ръката си. Йоаким се вгледа по-внимателно в снимката, но не успяваше да различи какво имаше Ферен в ръката си. Лицето му беше свито, може би яростно.