Том Кристенсен - Драконът

– Къде го намери?

– Сред някакви храсти, точно където човечецът е изгорял след автомобилната катастрофа.

– Негово ли е било? – попита Андреас. – На този, който е изгорял?

Мартин вдигна рамене.

– Какво мислиш да правиш?

– Да ги използвам – рече Мартин.

– Трябва да бъдеш изключително внимателен – прошепна Андреас и прокара пръсти през дългата си светла коса. – Използвай по малко всеки път, така че да не се набива на очи. – И с глава посочи към вратата. – Предния път ги забърка едни.

– Знам – каза Мартин.

Беше откраднал портфейли от учителския гардероб в училище и накара Хенки, приятел на брата на Андреас, да му купи четири каси от по шест бири всяка и две бутилки вино с парите. Същия петък се бе напил и беше откаран у дома на следващата сутрин от някой, който го бе намерил в една канавка. Докато майка му го преобличаше, намери много от портфейлите в якето му. Това се превърна в някакъв ад заради полицията и "Закрила на детето" и всички останали.

– Помисли си само какво можем да си купим! – въодушеви се Мартин и напълно прогони мислите за това, което се беше случило.

– Да, мамка му!

Усмихна се конспираторски.

– Ами картите памет? – сети се Андреас.

– Какво за тях?

– Какво има на тях?

– Нямам идея – призна Мартин. – да проверим ли?

Когато часът мина 19 и Йоаким все още не беше получил имейл от Ингер Холмсбю от вестник "Драмен", той отиде до трамвайната спирка и хвана трамвай номер 13 до спирка "Национален театър".

Седна на бара в "Хард рок кафе" на първия етаж, така че да има видимост към входната врата. Музиката думкаше ритмично от колоните. Беше непривично и странно да се намира сред този поток от младежи и хиперактивни сервитьори, които се движеха с бясна скорост между масите. Беше минало време. Той се надяваше, че един ден ще бъде толкова здраво стъпил на земята, че ще може да се наслади на подобно място. Сега седеше и наблюдаваше добре режисирания театър около себе си и не чувстваше нищо – само, че е странно, при всичката тишина зад стените. Това, което занимаваше мисълта му, беше какво има да свърши. Планът, моментите на несигурност, последователността, изясненията

– Всичко, което трябваше да се случи толкова бързо, колкото бе възможно, но което трябваше да бъде отложено и спряно, докато той не получеше права над Хенрик.

Точно в 20:00 часа тя се появи. Ингер Холмсбю застана пред вратата и присви късогледите си очи, оглеждайки се на слабото осветление.

Не го зърна, докато той съвсем не се приближи до нея.

– А, здравейте – възкликна тя с изненада и се усмихна. Единият ѝ преден зъб на горната челюст беше леко крив. Изглеждаше сякаш е имало твърде малко място за него, когато е пораствал и затова е изникнал малко пред останалите. Двамата се здрависаха. Носеше същата чанта за фотоапарат през рамо, но дългото палто бе заменено с късо черно яке.

– Хайде да се качим горе и да си намерим маса – предложи Йоаким и я улови за лакътя. Той я поведе. По стъпалата се обърна към нея. – Малко си гладна, нали?

Тя не отговори, само се усмихна и го последва.

Настаниха ги на маса вляво от стълбите и всеки си поръча по бургер и бира. И тук, на втория етаж музиката беше шумна. Трябваше да се привеждат един към друг и почти да си викат, за да може всеки да чуе какво казва събеседникът му.

Тя се наведе толкова близо, че той можеше да усети дъха ѝ. Беше сладникав, сякаш току-що беше изяла бонбон.

– Реших, че е добре да поговорим – извика тя.

– Без да ни подслушват – усмихна се той.

Тя кимна.

– В какъв ресор сте? С какъв вид новини?

Ингер Холмсбю се изправи, заобиколи масата и седна до него на стола.

– Така – прошепна тя в ухото му. – Ако успеем да се чуем.

Беше доста по-ниска от него. Крехко тяло. Малки, остри гърди под зелено горнище. Косата с цвят на пясък прибрана назад в конска опашка. Без особено много грим. Той трябваше да се наведе леко надолу, за да може устата му да приближи ухото ѝ.

– С какъв вид новини работите?

– С всичко възможно. Ние сме малка редакция, така че аз трябва да покривам повечето неща. Но съм най-заинтересувана от въпроси, касаещи други държави, особено околна среда, бедност, помощ. – И тя повдигна крехките си рамене.

– Защо? – попита той в ухото ѝ.

– Ами, дълги години работих в Африка... с информация от посолства и... съм видяла и преживяла много.

Йоаким се изправи, но тя дръпна ухото му отново към себе си. "Както и с измами и корупция."