Том Кристенсен - Драконът

Мартин извади не бяло зайче, а бял пощенски плик – дебел, бял пощенски плик.

По лицето на Андреас се появи усмивка. Разпозна рисунката, преди още да бе видял съдържанието. Не беше възможно да е нещо друго. Мартин никога не би се държал така, освен ако пликът за писма не съдържаше именно това. Забеляза, че Мартин обгърна с пръсти кръглата купчинка вътре и бавно я извади от плика.

Андреас въздъхна, когато видя изваденото, въпреки че вече знаеше какво е то.

Мартин сложи пачката с банкноти под чаршафа.

– По дяволите... Колко има? – Андреас седна на ръба на леглото, отметна кичура коса, който бе паднал пред лицето му, внимателно взе в ръка пачката и внимателно заразглежда парите. – Евро...

– Петнайсет хиляди – прошепна Мартин.

Андреас се втренчи неразбиращо в другаря си.

– И това е в крони ли?

– Не съм съвсем сигурен... Ти знаеш ли?

Андреас поклати глава. След това остави банкнотите, изправи се и отиде до бюрото. Компютърът беше включен

– Скрийнсейвър във формата на череп, който се носеше по екрана. Андреас размърда мишката, отвори интернет-браузъра "Опера", откри търсачката Квасир и написа: евро крони. Поседя няколко секунди, търсейки из резултатите. След това затвори браузъра и се хвърли обратно към края на леглото.

– Да? – полюбопитства Мартин.

– Осем крони – рече Андреас и се ухили.

– Да, сега си спомних! – въодушеви се Мартин и се сети за пътуването до Германия миналото лято. Умножаваше по осем пъти, когато пресмяташе курса в норвежки крони. – По осем... Това прави...

– По дяволите – избухна Андреас и поклати глава. – Петнайсет хиляди евро са...

– Е, хайде сметни го де! – извика Мартин. Той не можеше да го направи наум. – Колко става?

Андреас смяташе на пръсти.

– Това прави... петнайсет по осем. – Изведнъж нещо се случи в главата му, видя се ясно по израза на лицето му. То беше същото като онзи път, когато смъкнаха гащите на Хане и видяха, че няма срамни косми. – Сто и двайсет хиляди

– Изтръгна се от него. – По дяволите. Сто и двайсет хиляди крони! – възкликна той, повишавайки прекалено глас.

– Шшт! – Мартин усети как паниката го обзема и вдигна показалец във въздуха. Двамата се вторачиха във вратата, но не чуха никого да идва. Освен това само майка му си беше вкъщи. А нея той винаги успяваше да заблуди. Доведеният му баща Руар беше по-труден, но той беше на работа.

Андреас започна да се хили.

Мартин погледна приятеля си. Сега трябваше и той да се засмее. Никой от тях не се осмеляваше да се кикоти на висок глас, но ставаше по-лошо, когато се опитваха да се сдържат. Мартин сграбчи някои от банкнотите в евро и ги хвърли към Андреас. Сега Андреас за малко не умря от смях и бе започнал да става червен като домат в лицето. И той взе няколко от банкнотите от пачката и ги захвърли към Мартин.

Тогава вече Мартин не можеше повече да се сдържа. Избухна в смях на висок глас. Двамата се смееха и сълзи започнаха да се стичат по бузите им, докато се замеряха с парите, които се разхвърчаха из стаята. След известно време като ефект от хвърлянето на тези хартийки, на двамата им беше толкова трудно да се спрат, започнаха да се боричкат, паднаха на пода сред всичките банкноти, докато се биеха. Бяха се борили на игра стотици пъти, но Мартин беше по-силен. След няколко сборичквания той успя да сграбчи Андреас за главата и да го повали на земята.

– Мартин! Андреас! – внезапно дочуха как майката на Мартин извика.

Спряха с борбата и се спогледаха силно ококорени. Без да продумат, се пуснаха и трескаво започнаха да събират банкнотите, които бяха пръснати наоколо.

– Мартин! – доловиха те отново.

Мартин скочи към вратата, докато Андреас пълзеше наоколо и събираше банкноти. Другият бързо отвори вратата и се показа навън.

– Какво, по дяволите, правите вие двамата? – Тя стоеше с изопнато лице на плъзгащата се врата към кухнята, с потно чело и зачервени бузи. Някакъв тиган цвърчеше. Мартин усети миризмата на пържено месо. – Какво правите там, Мартин? Винаги вдигате шум, когато се събирате заедно. Да не би да сте намислили да съборите апартамента, а?

– Боричкахме се – обясни Мартин. – Но сега спряхме.

– Да, искрено се надявам – отвърна тя и главата ѝ изчезна обратно в кухнята. След това дръпна плъзгащата се врата с трясък.

В стаята всичко беше подредено. Дипломатическото куфарче беше скрито.

Андреас седеше на леглото и в него се беше вселила самата невинност.

– К‘во ста‘а?

– Сега ще почиваме – заяви Мартин.