Том Кристенсен - Драконът

Отписа се от защитената с парола мрежа, която идваше от апартамента, свърза се с открита мрежа и изпрати кратък имейл до журналистката във вестник "Драмен" Ингер Холмсбю. Питаше я дали могат да се срещнат в "Хард Рок Кафе" на улица "Карл Юхан" в 20:00 часа същия ден. Молеше я да се свърже с него, в случай, че не ѝ е удобно. Ако не, щяха да се видят там.

Разясненията, които бе проверил за нея досега, показваха, че тя беше тази, за която се представяше и вероятно бе "чиста". Тя беше неомъжена, нямаше деца и живееше в апартамент в Драмен. Както телефонът, така и адресът ѝ бяха официално достъпни. Изчисленията от миналата година показваха, че доходите ѝ бяха на нула, а нетният ѝ приход възлизаше на 270000. Статиите, които бе написала, се простираха широко – предимно материал по въпроси извън страната, някои коментарни статии и множество за норвежката помощ. Нищо спорно, доколкото той виждаше. В Интернет той откри също и че за известно време тя бе работила като пресаташе в посолството на Судан. Но това беше преди десет години.

След това мъжът се обади на бракоразводната си адвокатка, Лисбет Дал и я попита дали имаше нещо ново във връзка с Хенрик. Тя отговори бързо и кратко, сякаш беше заета с нещо, което не можеше да чака.

– Засега няма напредък – отсече тя – и не си създавай прибързани надежди кога ще можеш да се срещнеш с Хенрик. Освен това ще те предупредя добре да не опитваш да търсиш сина си без знанието и волята на бившата ти съпруга. Дори за миг не си го помисляй, Йоаким. Това само би могло да влоши положението. Слушай ме. – След това тя затвори.

Йоаким беше толкова разстроен от краткия и обезверяващ разговор, че имаше нужда да се поразходи. И как по дяволите тя бе разбрала, че той обмисляше да го причака пред входа на училището? Тя естествено нямаше как да знае, само предполагаше.

Облече си спортен екип и пое в посока към парка "Фрогне". Но беше все още превъзбуден, когато се върна, прокълнат от всички препятствия, които Анжелика бе успяла да постави на пътя му.

Звънна се. След това Мартин чу майка му да вика:

– Андреас е. Да го пусна ли вътре?

– Да! – извика ѝ Мартин в отговор. Малка усмивчица се появи.

– По дяволите, разкажи какво става – бе го попитал Андреас по обед преди няколко часа.

– Нещо култово – бе му загатнал Мартин. После се бе усмихнал по начин, който знаеше, че е дразнещ за гледане.

– Проклет да си, голям си глупчо – му бе казал Андреас, след което си бе тръгнал. Но когато Андреас се обърна за кратко, за да види дали Мартин още стои там, последният усети, че Андреас е извън себе си от любопитство.

Вратата на стаята му се отвори и Андреас се хвърли на леглото до него. Още носеше яке и гуменки.

Изчезвам на мига, ако се шегуваш с мен.

Андреас се обърна към него.

– Да?

Мартин се изправи, отиде до вратата и я затвори. Долепи ухо. После се приближи до леглото, седна на колене и извади сребристото на цвят дипломатическо куфарче.

Светлосините очи на Андреас любопитно го наблюдаваха.

Мартин го помоли да стане, сгъна завивката на купчина и сложи куфара върху чаршафа, така че да може да скрие всичко бързо, ако някой влезеше.

Без да продума и думичка, Мартин отвори сребристия капак.

Андреас погледна вътре с ококорени очи. След това прошепна:

– Къде го намери?

Мартин не отговори, само се усмихна.

– Да не си го откраднал? – прошепна Андреас.

Мартин благоговейно вдигна стилния калкулатор и всички скъпи химикалки, една по една, така че Андреас да може да се повъзхищава на плячката.

– По дяволите – само изрече Андреас. Смъкна якето и го хвърли на облегалката на черния офис стол от Икеа до бюрото. Отдолу носеше тениска с надпис "Фу Файтърс" [11] Фу Файтърс (Foo Fighters) е американска рокгрупа. . – Стилно.

С внимателно обмислена драматургия Мартин измъкна кафявия пощенски плик, който лежеше под един вестник. Държеше го срещу Андреас, подобно на магьосник, който всеки момент щеше да накара нещото да изчезне във въздуха. Но пликът нямаше да изчезне, съдържанието беше онова, което щеше да предизвика изненада. Мартин пъхна едната си ръка вътре и първо извади купчина документи, след това цял куп карти памет, които разпръсна по чаршафа.

Сега Андреас седеше с полуотворена уста, беше в очакване на решаващия ход, на разкриването на нещо невиждано, както неговият приятел се бе изразявал през целия ден. Замислено опипа кожената си гривна, която висеше свободно около лявата му китка.