Том Кристенсен - Драконът

Йоаким набра номера на Далайла още веднъж. Все още нямаше никакъв отговор.

– На кого звъниш? – зачуди се Хенрик. Зяпна притеснено баща си.

– На Далайла – отговори Йоаким и се втренчи в мобилния си телефон, – тя не отговаря. Сигурно си е зарязала някъде телефона за малко.

Но една аларма се беше задействала в главата му. Една виеща сирена.

Министърът на развитието Холтедал потъна на задната седалка на лимузината. Шофьорът му беше държал вратата и сега се забърза да седне зад волана, след като на затваряне беше засилил задната врата. Сакото на униформата му беше мокро по раменете.

Държавният секретар Мьоселв бясно отвори вратата от другата страна и се хвърли вътре до Холтедал.

Шофьорът обърна глава леко назад.

– А сега накъде отиваме, господа?

Холтедал се загледа в ръцете си, които лежаха слаби и отпуснати в скута му.

– Да те откараме ли у дома?

– Да, благодаря – отговори Мьоселв, – би било хубаво.

– Към "Берумс Верк" тогава – рече шофьора и потегли.

За момент седяха безмълвни.

Когато стигнаха до улица "Стуре Рингвай", Мьоселв седна по-близо до Холтедал. Говореше тихо, едва доловимо:

– Мисля, че ние имаме контрол – заяви той. – Има ограничение в това какви поражения може да причини едно хлапе. А не след дълго те ще го открият.

Холтедал кимна.

– Да се надяваме.

– Те ни увериха, че от полицията го издирват, всички патрулиращи автомобили, както казаха.

- Какво ще правим с Арве?

Държавният секретар се опита да се усмихне.

– Предлагам да проведем разговор с него.

– А после? Какво ще правим с... всичко това?

– Нека първо да чуем какво има да ни каже той.

Холтедал дишаше тежко.

– Не знам... Ние пък не можем...

– Какво искаш да кажеш? – прекъсна го държавният секретар, но все още шепнейки. – Ще се конфронтираме ли с него? Тогава нямаме никакъв избор, тогава всичко това трябва да се превърне в обществено достояние.

Холтедал затвори очи.

– Не върви.

– Освен това считам, че той не седи точно с ръце в скута.

– Надявам се да си дава сметка, че тук не е Судан.

– Това наш проблем ли е?

Холтедал не отговори. За пореден път затвори очи, пожела си само сега да е в мекото си легло и да спи дълго и непробудно.

Започна да застудява в подгизналите им дрехи. Йоаким ги помоли да станат и да го последват обратно до перона, за да се опитат да се постоплят малко, докато чакат.

Йоаким спря Мартин, когато стигна до края на перона.

– Мобилният ти – каза той – включен ли е?

Мартин поклати отрицателно глава.

– Погледни.

Мартин го взе и го подаде на Йоаким.

Йоаким го провери и му го върна обратно.

– Включи го.

– Защо?

– Просто го направи.

Мартин го включи и въведе ПИН-кода си. Чуха три писукания, а след това цяла тирада от писукащи тонове за съобщения, които чакаха.

– Няма майтап – рече Мартин уплашено.

– Сега ми звънни. Искам да имам твоя номер.

– Ами добре.

Йоаким му продиктува една по една цифрите, които Мартин въведе в своя телефон. След това момчето го набра. Секунди по-късно телефонът на Йоаким звънна. Той провери дали номерът на Мартин се появява на дисплея.

– Сега можеш отново да го изключиш.

Мартин го направи и пъхна обратно телефона в джоба на мокрите си панталони. Изглеждаше облекчен.

Обърнаха се и потеглиха обратно към другия край.

Докато крачеха, Йоаким набра номера на Ингер Холмсбю.

– В момента съм на път към жилищната част – извика тя.

– Ужасно вали, а аз нямам нито чадър, нито нищо. – Йоаким дочу тътнеща гръмотевица на заден план.

– Просто започни да търсиш – помоли Йоаким. – Те имат общо място за боклука. Почакай малко. – Той погледна към Мартин. – Къде са контейнерите за отпадъци?

– Зад блок "Б" – отвърна Мартин.

Йоаким предаде чутото.

– Ще ти звънна веднага след като открия боклука – отговори тя и затвори.

Ингер Холмсбю притичваше по тесните пътеки между високите блокове, докато се опитваше да открие онзи, който беше означен като "Б". Дъждът валеше като из ведро. Тя видя светкавица в облаците, а гръмотевиците заудряха още по-начесто и наблизо.

"Къде е проклетият блок" – чудеше се тя, докато продължаваше да тича. Наоколо нямаше никого, когото да попита. Всички се бяха скрили в това лошо време.

Накрая успя да го локализира – един блок с три входа "Б". Тя се затича около него, но не виждаше никакви контейнери за отпадъци. Внезапно забеляза две малки момиченца, облечени само с тениски и къси полички, да тичат към нея. Тя застана по средата на пътеката.