Том Кристенсен - Драконът

– Нали не искаш да кажеш...

– Слушай сега. На път сме с метрото, линия 5 към Стуру. Аз предлагам да се метнеш в колата си и да ни вземеш. Младежът трябва да ни покаже къде е захвърлил плика.

– Ами какво ще правим с...

– Остави боклука. Отиди на метростанция "Стуру". Ние пътуваме натам.

Двайсет и пет минути по-късно те седяха в автомобила на Ингер – Мартин до Ингер на предната седалка, а Йоаким и Хенрик – отзад.

Ингер се опита да започне някакъв разговор с момчето до себе си, но то отговаряше намусено и едносрично. Тъй като Ингер имаше повече от достатъчно проблеми, с които трябваше да се справя в проливния дъжд, след известно време и тя замлъкна и напълно се концентрира върху шофирането.

Йоаким също не обелваше дума. Усещаше тялото си напрегнато като опъната струна. Той погледна към Хенрик и положи ръка на рамото му.

– Сега ще намерим плика и ще можем да тръгнем – обясни Йоаким и си пое дълбоко въздух. – Ще оправим нещата.

Неочаквано Хенрик се обърна към него.

– Ами ако не намерим плика, какво ще правим?

– Тогава ще измислим нещо – успокои го баща му.

– Какво например?

– Не знам още. – Той пусна рамото на Хенрик.

Поеха между блоковете. Ингер паркира автомобила на паркинга за гости.

Тя закрачи заедно с Йоаким и показваше пътя, а момчетата бяха застанали от двете им страни.

Мартин крадешком се озърна наоколо си. Ако някой дойдеше, той беше готов да скрие лицето си. Но чувстваше, че няма никакъв избор, трябваше да остане с тях.

Не след дълго се озоваха под стрехата на контейнерите за отпадъци. Около третия контейнер вдясно изглеждаше така, сякаш някакви вандали бяха вилнели – пълни найлонови торби и боклук бяха разпръснати наоколо, а капакът беше отворен.

– Сега ни покажи кой беше – нареди Йоаким на Мартин.

Една светкавица просветна в тъмнината и веднага след това се чу силен гръм.

Мартин посочи към един контейнер малко по-нататък.

– Мисля, че беше онзи.

– Покажи ни.

Всички последваха Мартин до контейнер номер шест – предпредпоследният от редицата. Лампата на покрива не работеше и трудно се виждаше. Младежът сложи ръка върху черния пластмасов капак.

– Този тук – уведоми ги той.

Йоаким вдигна капака. Три четвърти от контейнера бяха пълни. Ингер застана до мъжа. Двамата започнаха да търсят – минаха първата половина слепени найлонови торби и ги оставиха настрана. След това преносимо радио, няколко кофи от боя и празни бутилки от вино, ролка картон, счупена поставка за сушене и три велосипедни гуми. Продължиха да ровят по-надолу, докато Мартин и Хенрик стояха на няколко крачки зад тях рамо до рамо и се гледаха. Когато наближиха дъното, беше почти невъзможно да се види нещо, затова Йоаким влезе вътре и прегледа остатъка, седейки на колене.

Накрая той се изправи.

– Няма го тук.

Мартин гледаше виновно. Той се преви.

– Може би беше онзи – предположи той и посочи контейнер номер седем.

– Напрегни се – каза Ингер. – Концентрирай се.

Мартин разтърси глава.

– Мисля, че беше онзи – повтори той и отново посочи към номер седем.

Йоаким изскочи от почти празния боклукчийски контейнер, приближи се и отвори капака на контейнер номер седем. Всички го последваха и надникнаха вътре.

Той беше почти празен. Само няколко изпъкнали найлонови торби лежаха на дъното.

Йоаким се приведе напред и ги вдигна.

Вътре нямаше друго. Единствено мазнотия по дъното.

Йоаким върна капака обратно на мястото му, отиде при Мартин и го сграбчи отпред за суичъра.

– Не си го хвърлил тук, нали?

Мартин гледаше ужасено.

– Напротив! Точно тук беше!

– Но пликът не е тук – ядоса се Йоаким и го вдигна, така че краката му започваха да се отделят от земята.

– Напротив!

– Възможно ли е да са опразнили кофите, докато дойдем?

– Не знам – изхълца Мартин.

Йоаким го пусна и се обърна към Ингер.

– Не можем да опразним всички контейнери, просто няма как.

– Нека поне да ги прегледаме набързо – предложи тя.

Претърсиха набързо останалите боклукчийски контейнери, търсеха в по-горните слоеве на отпадъците и провираха ръце навътре – ориентираха се с пръсти. След това провериха всички контейнери за хартия, правейки същото.

Пощенският плик не беше там.

– Искам да говоря с теб.

Мартин погледна към Йоаким с ужас.

– Да говориш?

– Да, нека да отидем малко по-нататък. – Йоаким улови Мартин за рамото и го дръпна под дъжда малко по-далеч по пътеката.