Стивън Кинг - Търси се

— Не отричам, че до известна степен си прав, въпреки че е доста нелюбезно да прехвърляш върху мен цялата вина. Обаче задавал ли си си въпроса защо баща ти ни обра до шушка?

Той не отговори.

— Защото не пожела да порасне. Скъпият ти татко беше шишкав Питър Пан, който намери някаква госпожица, наполовина по-млада от него, да му се прави на Тинкър Бел в леглото.

— Върни книгите ми на полицата или ги изхвърли — процеди Морис и се ужаси — гласът не беше неговият, а на баща му. — Все ми е едно. Махам се от тук и повече няма да се върна.

— О, ще се върнеш — възрази майка му и беше права, само че това се случи почти след година и тогава тя не го позна. Сякаш някога го беше познавала… — Съветвам те още няколко пъти да прочетеш третата книга. — Наложи ѝ се да повиши глас, защото той вече тичаше към външната врата, почти заслепен от гняв. — Бъди по-милостив! Джон Ротстийн е проявил съчувствие и тъкмо заради това последната книга е най-добрата от поредицата!

Вратата се тресна.

Морис наведе глава, забърза по алеята и щом излезе на улицата, се затича. През три пресечки имаше малък търговски център и в един от магазините се продаваше алкохол. Той седна на стойката за велосипеди пред „Всичко за вашето хоби“ и зачака. Първите двама му отказаха (единият — с толкова гадна усмивка, че на Морис го засърбяха ръцете да му я изтрие от лицето), но третият — накуцваш тип с вехти дрехи — се съгласи да му купи малка бутилка уиски от два долара или голяма — за пет. Морис избра голямата и я надигна, щом стигна до потока, течащ през незастроения парцел между „Сикамор“ и „Бърч“. Слънцето вече залязваше. После… той не помнеше какво се е случило после: как е откраднал кола и как е шофирал до Шугар Хайтс, обаче наистина се беше „вихрил“ там, както се изрази Кърт Смърт.

„По чия вина си тук?“

До известна степен вина имаше и куцият бродяга, който купи на непълнолетен бутилка уиски, но главната виновница беше Анита Белами и в цялата гадна история имаше нещо положително: когато му прочетоха присъдата, от противната усмивка на майка му не остана и следа. Най-после я беше изтрил от лицето ѝ.

В затворническия карцер, където попадаше минимум един път в месеца, Морис се просваше на нара, слагаше ръце на тила си и си мислеше за четвъртия роман за Джими Голд, питайки се дали в него се случва нещо, което да заличи гадното впечатление от „Беглецът уляга“. Възможно ли е Джими да си е възвърнал мечтите и надеждите, предишния си плам? Ех, ако тетрадките бяха останали у него още два дни… даже само един, щеше да разбере. Само дето се съмняваше, че дори Джон Ротстийн може да придаде правдоподобност на ситуация, при която героят му си възвръща идеалите. От собствените си наблюдения (най-показателният пример бяха родителите му) знаеше, че угасне ли огънят, повече не се разпалва. От друга страна, някои хора се променяха. Спомни си как навремето подхвърли тази възможност на Анди Халидей, докато разговаряха по време на обедната почивка в „Щастливата чаша“ срещу книжарницата на Грисъм, където работеше Анди; малко преди това Морис беше напуснал „Сити Колидж“, решавайки, че онова, което му пробутват там като виеше образование, е абсолютно безсмислено.

— Никсън се промени — каза тогава на Халидей. — Дъртакът, който мрази комунистите, сложи началото на търговските връзки с Китай. А Линдън Джонсън прокара в Конгреса законопроекта за гражданските права. Щом стара расистка хиена като него се „пребоядиса“, значи всичко е възможно.

— Политици! — Анди подсмръкна, сякаш беше усетил неприятна миризма. Беше кльощав, късо подстриган младеж само с няколко години по-голям от Морис. — Те се променят само заради авантата, а не в името на някакви идеали. Обикновените хора са лишени от тази възможност. Ако се бунтуват срещу системата, ги наказват, после те стават големи послушковци: да, сър, слушам, сър, тъй вярно, сър. Виж какво се случи с протестиращите срещу войната във Виетнам: сега повечето принадлежат към средната класа — затлъстели, доволни от живота, гласуващи за републиканците. Онези, които не се огънаха, са зад решетките. Или в нелегалност като Катрин Ан Пауър.

— Как смееш да твърдиш, че Джими е обикновен ? — възкликна Морис.

Анди снизходително го изгледа:

— Я се стегни. Цялата му история е епично бягство от изключителността. Целта на американската култура е да създава норми , драги, което означава необикновените хора да бъдат мачкани и поставяни под един знаменател с другите, както се случва с Джими. Накрая той постъпва в рекламна агенция , представяш ли си? А има ли по-обикновена професия от тази в нашата преебана страна? Тъкмо това е главната идея на Ротстийн. — Той поклати глава. — Ако търсиш оптимизъм, купи си любовно романче от поредиците на „Арлекин“.