Стивън Кинг - Търси се

Само че тези събития бяха предшествани от „Беглецът уляга“ — книга, която го потресе от дън-душа. Джими се ожени за симпатично момиче. Джими започна работа в рекламна агенция. Джими започна да напълнява. Жена му забременя с първото от трите им деца и семейството се премести в предградията. Джими се сприятели със съседите и със съпругата му започнаха да ги канят на барбекю. Той печеше пържоли и наденици, препасал престилка с надпис „ГОТВАЧЪТ ВИНАГИ ИМА ПРАВО“. Започна да изневерява на жена си и тя му изневеряваше. Пиеше алка зелцер против киселини и някакви таблетки „Милтаун“ против махмурлук. И най-важното — Джими се продаде за пари!

Марис четеше и се чувстваше все по-объркан и гневен. Навярно така се почувствала майка му, откривайки, че съпругът, когото уж държи под чехъл, е източвал семейните банкови сметки, докато покорно е изпълнявал нарежданията ѝ, без нито веднъж да я зашлеви, та да заличи от лицето ѝ — самодоволното лице на твърде „културна“ жена — проклетата иронична усмивка.

Беше се надявал Джими да се осъзнае. Да си спомни кой е — най-малкото кой е бил — и да зареже безсмисления, празен живот. Само че „Беглецът уляга“ завършваше с празненството на Голд по случай най-успешната му рекламна кампания — за някакъв тъп перилен препарат, представете си! — на финала на което той възкликваше: „Ще паднете, като разберете каква ще е следващата!“

В изправителния дом два пъти седмично Морис се срещаше с психотерапевт, чисто име беше Къртис Ларсън, но всички му викаха Кърт Смърт. Кърт Смърт неизменно завършваше сеанса с въпроса: „По чия вина си тук?“

Повечето младежи, дори най-тъпите, знаеха какво трябва да отговорят. Морис също знаеше, обаче всеки път казваше:

— По вина на майка ми!

По време на последния сеанс малко преди освобождаването на Морис Кърт Смърт скръсти ръце на бюрото си и безмълвно се втренчи в младежа. Морис знаеше, че онзи го чака да сведе поглед. Не го направи.

— В психиатрията съществува термин за твоето поведение — избягване на вината — накрая каза Къртис Ларсън. — Ще се върнеш ли тук, ако продължиш да прехвърляш вината другиму? Надали. След няколко месеца ще навършиш осемнайсет, затова при следващото ти развихряне — а следващо безспорно ще има, — ще те съдят като пълнолетен. Питам те за последен път: кой е виновен, че си тук?

— Майка ми — без колебание отговори Морис. Не защото избягваше да си признае вината, а понеже това беше самата истина.

В периода между петнайсетата и седемнайсетата си годишнина той прочете още безброй пъти първите два романа от трилогията за Джими Голд — подчертаваше цели пасажи и пишеше в белите полета бележки, изразяващи мнението му. Само веднъж препрочете „Беглецът уляга“ и почти се насили да я довърши. Щом вземеше книгата, сякаш в корема му натежаваше оловна топка, защото знаеше какво ще се случи. Омразата му към създателя на Джими Голд все повече се усилваше. Кой е дал право на Ротстийн да съсипе главния си герой? Защо поне не му позволи да загине, обгърнат от ореола на славата, а го остави жив , за да прави компромиси, да мошеничества на дребно и да си въобразява, че е бунтар, защото чука шавливата съседка, продаваща козметичните продукти на „Амуей“?

Мислеше да пише на Ротстийн и да го помоли — не, да го принуди да даде обяснение, обаче в статията в „Тайм“ се споменаваше, че мръсникът не чете писмата от почитателите си, камо ли да им отговаря.

След много години Хипи Рики щеше да каже на Пит Саубърс, че повечето младежи и девойки, запалили се по книгите на определен автор — Вонегът, Хесе, Бротиган, Толкин, — рано или късно си намират нови кумири. Вероятно същото щеше да се случи и с Морис, ако не беше скандалът с гадината, решена да му съсипе живота, понеже вече не можеше да си го върне на онзи, който беше съсипал нейния живот. Анита Белами с тъпата номинация за „Пулицър“, поставена в рамка, с тъпата изрусена, тупирана и обилно напръскана с лак коса и с проклетата иронична усмивка!

През 1973, по време на февруарската ваканция, тя прочете за един ден трите романа за Джими Голд. А те принадлежаха само на него , на Морис, и тя без разрешение ги беше взела от полицата в неговата стая. Прибирайки се у дома, той влезе в дневната и първото, което видя, бяха книгите на масичката; върху „Беглецът отива на война“ имаше кръгла влажна следа — явно там беше стояла чаша с вино. Той не можа да продума — нещо, което му се беше случвало само няколко пъти през краткия му живот.