Стивън Кинг - Търси се

Беше отпочинал, слънцето надничаше през прозореца и осветяваше леглото, на което беше спал като малък — едва сега той изпита въодушевление и вече не го сдържаше да сподели с някого радостта си. „С някого“ означаваше „с Анди Халидей“.

Извади от дрешника спортен панталон и карирана риза, приглади назад косата си и надникна в гаража да провери дали всичко е наред. Преди да тръгне към автобусната спирка, махна наперено (надяваше се жестът да изглежда наперен) на госпожа Мълър, която както обикновено надничаше през завесите. Малко преди десет слезе на спирката в центъра на града, измина една пресечка и като стигна до Елис Авеню, се загледа в масите пред кафене „Щастливата чаша“, наредени под кокетни розови чадъри. Чудесно — Анди не беше изневерил на навика си тъкмо в този час да затваря книжарницата, за да пие кафе. А най-хубавото беше, че седеше с гръб към улицата и не видя как Морис се приближи до него.

— Бау! — извика и го хвана за рамото.

Старият му приятел — единственият му приятел в това смотано населено място, в тази пародия на град — се стресна и рязко се обърна. Блъсна чашата си и кафето се изплиска върху кадифеното му спортно сако. Морис отстъпи назад. Да, искаше да стресне Анди, но не дотолкова.

— Извиня…

— Какво си направил ? — дрезгаво прошепна Халидей. Очите му проблясваха зад очилата, чиито рогови рамки открай време се струваха на Морис твърде претенциозни. — Какво си направил , мамка му?

Морис удивено го зяпна — друго посрещане очакваше.

— Какво ли? Каквото двамата с теб намислихме. — Седна, изгледа стария си приятел и забеляза, че за първи път изражението му не е на човек, осъзнаващ интелектуалното си превъзходство над другите. Анди беше изплашен. От какво се страхуваше? От Морис? Може би. Боеше се за живота си? Да, почти сигурно.

— Не искам да ме виждат с теб, чу…

От кафявия хартиен плик, който беше намерил в кухнята, Морис извади една от тетрадките на Ротстийн и я сложи на масата, внимавайки да не я изцапа с разляното кафе.

— Ето ти мостра. Общо са около сто и петдесет. Още не съм ги преброил, но това е целият джакпот.

— Прибери я! — Анди отново шепнеше като герой от долнопробен шпионски филм. Очите му се стрелкаха насам-натам, но винаги се връщаха на тетрадката. — Кретен такъв! Сензационната новина за убийството на Ротстийн е на първата страница на „Ню Йорк Таймс“, по всички телевизии говорят само за него.

Информацията потресе Морис. Предполагаше, че ще открият трупа на писателя най-малко след три дни, може би дори след шест. Поведението на Анди беше още по-шокиращо — държеше се като плъх в капан.

Усмихна му се, опитвайки се да подражава на обичайното му насмешливо изражение от типа „толкова съм умен, че чак си доскучавам“:

— Успокой се, ако обичаш. В този квартал е обичайно да видиш хлапета с тетрадки под мишница. — Посочи отсрещния тротоар. — Ето, погледни.

— Да, ама не са тетрадки „Молескин“! Господи! Жената, която се е грижила за домакинството на Ротстийн, е знаела какви тетрадки е използвал, а във вестника пише, че сейфът в спалнята му е бил отворен и изпразнен. Скрий… я… веднага !

Морис обаче побутна тетрадката към него, все така внимавайки да не я изцапа с разлятото кафе. Анди все повече го дразнеше — от него му „кипваха лайната“, както би казал Джими Голд, същевременно изпитваше извратено удоволствие, като го гледаше как се гърчи на стола, сякаш тетрадката е стъкленица с чумни бактерии.

— Хайде де, разгледай я. Съдържа най-вече стихове. Прелистих я в автобуса…

— В автобуса ли? Ти ненормален ли си?

— … и не ми се сториха интересни — продължи Морис, сякаш не го беше чул, — обаче няма спор кой е авторът. Почеркът е същият като в другите тетрадки. Безценни са. С теб няколко пъти разговаряхме за тях. Измислихме как…

— Прибери я веднага !

Морис неохотно призна пред себе си, че параноята на Анди започва да се предава и на него. Върна тетрадката в хартиения плик и намръщено изгледа стария си приятел ( единствения си приятел):

— Стига де! Държиш се така, сякаш предложих да организираме гаражна разпродажба…

— Къде са другите? — прекъсна го Халидей и без да изчака отговора му, добави: — Няма значение. Не искам да знам. Не разбираш ли колко опасни са тетрадките? И колко опасен е контактът с теб ?

— Не съм заразен — промърмори Морис, въпреки че в момента се чувстваше като връхлетян от тежък грип — лицето и шията му внезапно пламнаха. Анди се държеше с него като с хлапе, напълнило гащите, а не като с герой, извършил обира на века. — И да, знам за какво говориш, обаче никой не може да направи връзка между мен и убийството на Ротстийн. Знам, че се налага да изчакаме, преди да предложим ръкописите на частен колекционер. Не съм глупак.