Стивън Кинг - Търси се

Преброи ги. Четиристотин долара. Четиристотин долара само в този плик, а в сандъка имаше дузини !

Напъха обратно банкнотите, което доста го затрудни, защото ръцете му трепереха като на дядо му Фред една-две години преди смъртта му. Хвърли плика в сандъка и се огледа — от вълнение се беше ококорил така, че очите му сякаш щяха да изскочат. Шумът от трафика, който преди сякаш не достигаше до буренясалия парцел, сега му се струваше оглушителен и заплашителен. Той, Пит Саубърс, не беше герой от „Острова на съкровищата“; намираше се в град с над милион жители, повечето безработни, които биха дали мило и драго да се докопат до съкровището в сандъка.

„Не се панирай, а мисли — каза си той. — Мисли , да му се не види. Досега не си изваждал такъв късмет и не се знае дали отново ще те споходи, затова си напрегни мозъка и измисли нещо умно.“

Първо се сети какво попита Тина, когато тя лежеше в кревата му:

— Какво ще направиш, ако намериш съкровище?

— Ще го дам на мама и на татко.

Ами ако мама поиска да върне парите?

Важен въпрос. На Том нямаше да му хрумне, но Линда се различаваше от съпруга си. Имаше си принципи и собствено мнение за това кое е добро и кое — лошо. Ако Пит им покажеше какво има в сандъка, вероятно щеше да се разрази най-ожесточеното досега ав-ав джафкане за пари.

— Пък и на кого да ги върне? — прошепна Пит. — На банката ли?

Беше нелепо.

Нима? Ами ако парите наистина са откраднато съкровище, само че са заровени тук от банкови обирджии, а не от корсари? Тогава защо са в пликове, означаващи, че са били изтеглени законно? И какви са тези черни тетрадки?

По-късно щеше да разсъждава по тези въпроси, сега трябваше да действа . Погледна си часовника — вече беше единайсет без петнайсет. Още имаше време, обаче не биваше да се мотае.

— Използвай го или ще го пропилееш — прошепна и започна да прехвърля пликовете с парите в платнената пазарска торба, в която бяха чукът и длетото. Като свърши, я сложи върху насипа и я покри с якето си. Натъпка вътре найлона, затвори капака и изтика обратно сандъка. Спря за миг, за да избърше потта от изцапаното си чело, после хвана лопатата и като обезумял започна да хвърля пръст в дупката. Прикри доколкото можа сандъка, грабна чантата и якето си и хукна по пътеката към дома си. Първо щеше да скрие торбата в дъното на дрешника си и чак тогава да провери телефонния секретар за съобщение от майка си. Ако не го беше търсила (и ако баща му не се беше върнал по-рано от терапевтичния сеанс, което щеше да е ужасно), щеше да изтича обратно до потока и да нахвърли още пръст върху сандъка, за да го скрие целия. След време щеше да разгледа тетрадките, но докато бързаше към къщи през това слънчево февруарско утро, те не го интересуваха — питаше се само дали помежду им или под тях не са останали още пликове с пари.

„Щом скрия торбата, ще се изкъпя — помисли си. — А след това ще изчистя ваната, та мама да не ме разпитва защо съм излизал, когато съм тежко болен. Трябва много да внимавам и да не казвам на никого. На никого без изключение.“

Докато стоеше под душа, му хрумна нещо.

Домът е там, където ако влезеш, ще те приютят, само че когато Морис застана пред къщата на Сикамор Стрийт, от прозорците не струеше светлина, разсейваща вечерния мрак, и на прага не го посрещна никой. Не беше очаквал друго. Майка му беше в Ню Джърси, за да чете лекции за това как през деветнайсети век шайка бандити са се опитали да оберат Америка. Лекциите бяха предназначени за младежи, учещи за магистратура, които докато преследваха всемогъщия долар, вероятно щяха да откраднат всичко, попаднало им в ръцете. Някои хора несъмнено биха казали, че и Морис е преследвал всемогъщия долар в Ню Хемпшир, обаче нямаше да са прави. Той не беше отишъл там заради парите.

Искаше час по-скоро да вкара в гаража шевролета „Бискейн“, за да е далеч от любопитни очи. Да му се не види, искаше шевролетът да го няма, но това щеше да почака. Първата му работа беше Полин Мълър. Повечето хора, живеещи на Сикамор Стрийт, след започването на праймтайма така засядаха пред телевизорите, че нямаше да забележат дори ако НЛО кацнеше пред дома им, но не и госпожа Мълър; съседката на семейство Белами беше превърнала шпионирането в изкуство.

— Виж ти кой ми е дошъл на гости! — възкликна тя, след като отвори вратата, сякаш не гледаше през прозореца на кухнята, когато той спря на алеята. — Мори Белами! Самият той от плът и кръв и много по-красив от преди!