Стивън Кинг - Търси се

— Майната ти. Никога няма да видиш тетрадките!

И прекъсва разговора. Почти веднага телефонът отново забръмчава, на екранчето е същият номер. Убиецът с червените устни звъни повторно. Пит натиска бутона за отказ и изключва телефона. Сега трябва да мисли по-логично от когато и да е.

Майка му и Тина — те са най-важни в момента. Спешно трябва да предупреди майка си с Тина моментално да напуснат къщата. Да отидат на мотел или някъде другаде. Трябва да…

Не, първо ще се обади на сестра си, после на Линда.

Не беше взел визитката на Ходжис, но вероятно Тина има начин да се свърже с него. Ако не стане, ще се обади в полицията, пък каквото ще да става. Ще рискува, обаче няма да изложи на опасност близките си — за нищо на света!

Натиска бутона за бързо избиране, за да се свърже със сестра си.

„Ало? Питър? Ало? “

Мълчание. Крадливият лайнар е затворил.

Първият импулс на Морис е да изтръгне телефона от розетката и го запрати в някоя полица с книги, но в последния момент се удържа. Не бива да се поддава на гнева си.

И сега какво? Какво ще стане? Ще посмее ли Саубърс да се обади в полицията въпреки камарата от улики срещу него?

Морис не може да си позволи да допусне това, защото то би означавало да се прости завинаги с тетрадките. Пък и нима момчето ще предприеме такава съдбовна стъпка, без да я обсъди първо с родителите си? Да се посъветва с тях? Да ги предупреди?

„Трябва да действам бързо“ — казва си Морис и допълва гласно, докато изтрива отпечатъците си от телефонния апарат:

— Ако с това се свърши, добре ще е да се извърши бърже.

Добре ще е и да се измие, и да излезе през задната врата. Не вярва някой да е чул изстрелите — кабинетът е като звукоизолиран с тези книги по стените, — обаче не бива да рискува.

Влиза в тоалетната на Халидей, избърсва кръвта от брадичката си с пешкир и го оставя в мивката, където ченгетата ще го намерят, когато все пак се появят. После тръгва по тясното коридорче към вратата с надпис „ИЗХОД“. Пред нея са натрупани кашони с книги. Той ги премества и си мисли колко трябва да е тъп един човек, за да блокира с кашони противопожарен изход. Тъп и недалновиден.

„Идеална епитафия за моя стар приятел — продължава разсъжденията си той. — Тук почива Андрю Халидей — дебел, тъп и недалновиден педал. Няма да липсва на никого.“

Жегата на късния следобед се стоварва като чук върху него и той се олюлява. Главата му бучи от удара с проклетата гарафа, но мозъкът му работи на бързи обороти. Сяда в субаруто, където е още по-горещо, пали двигателя и включва климатика на максималната степен. Наднича в огледалцето за обратно виждане. На брадичката му, около сцепената като полумесец кожа, има грозна морава синина, но раната вече не кърви и в общи линии лицето му не изглежда зле. Добре ще е да изпие един аспирин, обаче това ще почака.

Излиза на заден ход от мястото на Анди и потегля по алеята към Грант Стрийт, която не е лъскава като Лейсмейкър Лейн с шикозните бутици, но е разрешена за автомобили.

Тъкмо когато Морис спира на края на алеята, Ходжис и двамата му партньори спират пред книжарницата „Редки издания — Андрю Халидей“ и виждат табелата „ЗАТВОРЕНО“. В момента, в който в трафика на Грант Стрийт се появява пролука и Ходжис установява, че вратата е отключена, Морис завива наляво и се насочва към експресния виадукт. Следобедният час пик едва сега започва, така че след петнайсет минути ще в Норт Сайд. Може би дори след дванайсет. Трябва да попречи на малкия Саубърс да отиде в полицията (ако не го е направил вече) и има само един сигурен начин.

Трябва да изпревари крадеца на тетрадки и пръв да се добере до сестра му.

В задния двор на семейство Саубърс до оградата откъм пустеещия парцел има ръждясала стара люлка, която Том Саубърс отдавна се кани да демонтира, понеже и двете му деца вече са големи и не я използват. Този следобед обаче Тина е седнала на нея и бавно се люлее. В скута ѝ е отворена книгата „Дивергенти“ от Вероника Рот, но вече пет минути не е отгърнала на нова страница. Майка ѝ обеща, че като свърши романа, ще гледат заедно филма, но днес не ѝ се чете за тийнейджъри в развалините на Чикаго. Днес историята не изглежда романтична, а ужасяваща. Полюшвайки се леко, затваря и книгата, и очите си.

„Моля те, боже — реди наум, — дано Пит не е загазил сериозно. И моля те, направи така, че да не ме намрази. Ако ме намрази, ще умра. Моля те, накарай го да разбере защо съм го издала. Моля те. “