Стивън Кинг - Търси се

През изминалите оттогава повече от трийсет месеца Брейди Хартсфийлд е говорил много пъти (обаче никога на Ходжис). Най-често моли да повикат майка му. При отговора, че е мъртва, кима, сякаш че разбира, но след ден или след седмица отправя същата молба. Успява да изпълни някои прости команди във физиотерапевтичния център и вече ходи криво-ляво — или по-точно се тътри с помощта на санитар. През някои дни се храни сам, но не може да се облича. Състоянието му е определено като полукататонично. През повечето време седи в стаята си и през прозореца гледа стената на гаража или се взира в картината с цветя, окачена на стената.

Но от почти година около Брейди Хартсфийлд се наблюдават особени явления и той се е превърнал в нещо като легенда. В клиниката по мозъчна травматология се носят какви ли не слухове, правят се догадки. Доктор Бабино ги отминава с подигравка и отказва да говори по въпроса, обаче някои санитари и сестри са словоохотливи, а един детектив в оставка ги слуша с голям интерес.

Ходжис се привежда, отпуска ръце между коленете си и се усмихва:

— Преструваш ли се, Брейди?

Онзи не отговаря.

— Защо си правиш труд? Така или иначе ще си под ключ до края на живота си.

Брейди не продумва, но бавно вдига едната си ръка. За малко не си бръква в окото, но накрая успява да отметне назад кичура коса, паднал на челото му.

— Ще ме питаш ли за майка си?

Онзи не отговаря.

— Мъртва е. Гние в ковчега. Защото я нагости с отрова за порове. Сигурно е умряла в страшни мъки. Ти беше ли там? Гледаше ли я как се гърчи?

Няма отговор.

— Чуваш ли ме, Брейди? Чук-чук, има ли някой тук? Ало?

Няма отговор.

— Мисля, че ме чуваш. Надявам се, че ме чуваш. Ще ти кажа нещо. Едно време пиех много. И знаеш ли какво си спомням най-добре от този период?

Мълчание.

— Махмурлукът. Още помня как сутрин се мъчех да стана от леглото, а главата ме болеше така, сякаш я удряха с чук. Докато пикаех, се питах какви ли съм ги вършил през нощта. Понякога не помнех как съм се прибрал. Проверявах дали не съм ударил колата. Сякаш бях залостен в собствената си шибана глава и се опитвах да изляза, но не можех да намеря вратата. И така до обед, когато се пооправях.

За момент се сеща за библиотекаря Ал.

— Надявам се, че сега и ти бродиш из полуразмазаната си глава и търсиш изход. Само че за теб няма изход, Брейди. За теб махмурлукът ще продължи вечно. Вярно ли е? Силно се надявам да е така.

Усеща болка в ръцете си. Поглежда ги и вижда, че е свил юмруци толкова силно, че ноктите му са се врязали в плътта. Отпуска пръсти и гледа как белите полумесеци се изпълват с кръв. Отново се усмихва:

— Такива ми ти работи, приятелю. Ще кажеш ли нещо?

Хартсфийлд продължава да мълчи.

Ходжис става:

— Е, добре. Стой си до прозореца и се опитвай да намериш изход. Изход, който не съществува. Докато се луташ, ще изляза да подишам малко въздух. Днес времето е чудесно.

На масата между стола и леглото има снимка в обикновена сребърна рамка — умалена версия на онази, която Ходжис видя за първи път в къщата на Елм Стрийт, където Брейди живееше с майка си. Двамата са снимани на някакъв плаж — прегърнали са се гальовно и повече приличат на гаджета, отколкото на майка и син. В мига, в който Ходжис си тръгва, снимката пада на масата: дрън !

Ходжис я поглежда, поглежда Хартсфийлд и после пак снимката, която лежи с лицевата страна надолу.

— Брейди?

Онзи мълчи. Никога не отговаря. Поне не и на Ходжис.

— Брейди, ти ли го направи?

Тишина. Хартсфийлд гледа ръцете си, отново отпуснати на скута му.

— Някои от сестрите казват… — Ходжис не довършва мисълта си. Изправя снимката на подпората и. — Ако беше ти, направи го пак.

Брейди мълчи, фотографията също е притихнала. Майка и син по времето, когато са били по-щастливи. Дебора Ан Хартсфийлд и нейният „муцинко“.

— Хайде, чао, приятел. Лека нощ, да спиш в кош, да сънуваш грош.

Ходжис излиза и затваря вратата след себе си. Брейди Хартсфийлд вдига поглед. И се усмихва.

Снимката на масата отново пада.

Дрън.

Елън Бран (наричана Бран Стокър 25 25 Ироничен прякор по името на Брам Стокър, автор на прочутия роман на ужаса „Дракула“. — Б.пр. от учениците, записали курса по фентъзи и хорър като част от програмата си по литература в нортфийлдската гимназия) стои до вратата на училищния автобус, паркиран пред портала на комплекса „Ривър Сайд Ризорт“. Държи мобилния си телефон. Неделя е, часът е пет следобед и тя се готви да набере 911, за да съобщи за изчезнал ученик. В този момент Питър Саубърс се задава иззад сградата — тича толкова бързо, че косата му се е отметнала от челото.