Джон Мар - Единадесетата чума

Момчето продължаваше да тича и вече наближаваше залата на лъвовете, когато забеляза блестящия на слънцето предмет и с радост откри, че това е пластмасов воден пистолет с формата на лъчевото оръжие на Бък Роджърс. И естествено незабавно го взе. Пистолетът беше пълен и достатъчно малък, за да може да го хване добре. Ръкохватката му бе увита с лепенка, на която със синьо мастило някой беше написал „022.9“ и няколко букви. Джоуи за миг изпита угризения, че отмъква чужда собственост — ако научеше за това, майка му цяла седмица щеше да му чете конско евангелие — но внезапното му и непреодолимо желание да има такава играчка надделя. Въоръжен с новия си забранен пистолет, той продължи да тича, наблюдаван иззад евкалиптите от стареца, който сега стоеше изправен като сержант от морската пехота и се усмихваше.

Залата на лъвовете се оказа голяма точно каквато очакваше. После Джоуи се насочи обратно към колибрите, изчака съучениците си да излязат навън и започна тайно да ги следи от сграда на сграда. Като надничаше от гъсталака, той се опита да се приближи достатъчно, за да улучи няколко хлапета с водния пистолет, но не успя. Дори рискува да го разкрият, като ги последва в залата за малките животни, но Дороти не забеляза появата му, както не беше обърнала внимание и на изчезването му. После Джоуи клекна и гушна един заек. Въпреки че майка му не му позволяваше да докосва животни, той ги обичаше, а и никога не бе виждал толкова голям заек. Започна да си играе с него. Заекът се дърпаше и дереше дългите му торбести бермуди. Джоуи погали дългите му бели уши, огледа се, за да види накъде се е насочил класът му, и даде на животното, което му се струваше жадно, няколко капки от пистолета. Отчаяно искаше преди да си тръгнат да използва оръжието срещу човешко същество.

Такава възможност му се удаде точно пред залата на маймуните: забеляза на алеята една отегчена тийнейджърка, наметнала на раменете си широко бейзболно яке. На шията й се поклащаше верига, на всяко от ушите й имаше по шест малки безопасни игли, а от лявата й ноздра висяха три сребърни халки. Клепачите й бяха тъмночервени, косата й представляваше комбинация от руси, зелени и червени кичури и ноктите й бяха лакирани в черно. Тя беше съвършена мишена и Джоуи не губи време за мислене.

Първата струя я улучи по дясната буза. Момчето тъкмо се поздравяваше мислено, когато тийнейджърката вдигна поглед, забеляза го и извика. Джоуи се прицели по-високо и измокри окото й. Тя се избърса с ръкава на якето, размаза грима си и заприлича на миеща се мечка. Момичето ядосано му показа среден пръст, но той отново се прицели. Този път обаче пистолетът само изсъска. Беше празен. Джоуи лапна дулото и всмука, само за да се увери, че не е останало нищо, после го пъхна в джоба на бермудите си и изтича да потърси класа си.

Едва когато се канеха да си тръгват, Дороти Адамс откри, че е изчезнал най-важният й ученик. Не го беше виждала при колибрите, но можеше да се закълне, че го е зърнала при малките животни. Сърцето й се разтуптя, докато проверяваше класа си. Не, определено го нямаше! Обезумяла от страх, тя вече се готвеше да повика полицията и точно в този момент го видя спокойно да излиза от храсталаците и да се насочва към паркинга, където другите деца чакаха до училищния автобус.

— Джоуи, къде беше? — извика учителката.

— Съжалявам, госпожице Адамс — ослепи я с невинната си усмивка той, — ужасно ми се ходеше до тоалетната.

— За бога, Джоуи, нали знаеш, че трябва да ме предупреждаваш! Уплаши ме до смърт!

— Много се извинявам, госпожице Адамс — съвсем искрено отвърна Джоуи. — Обещавам никога повече да не правя така.

За съжаление, нямаше да има проблем да спази това обещание. Защото докато училищният автобус потегляше, мъжът, който го беше видял да напръсква момичето и да изсмуква последните няколко капки от течността, си мърмореше: „Добра работа… Добра работа“. Беше убеден, че скоро невъобразим ужас отново ще порази врага.

Сряда, 17 юни

Болницата „Сейнт Рош“

10:00 ч.

Доктор „Мак“ Макдоналд, един от водещите американски специалисти по детска гръдна хирургия, загорял, строен и среброкос, излезе от операционната и вдигна ръка зад главата си, за да развърже хирургическата си маска. По ръкавите на синята му престилка имаше кръв, която лекарят внимаваше да не докосва, докато си сваляше ръкавиците.

Дълбоко замислен за новите симптоми, които малкият му пациент току-що беше започнал да проявява, Макдоналд не обръщаше внимание на другия човек в помещението, доктор Винсънт Катрини, шеф на педиатричната клиника в болницата „Сейнт Рош“. Катрини определено бе отличен, макар и не много известен лекар, но смачканите му дрехи и небръсната брада дразнеха придирчивия Макдоналд. Двамата се измиха и се преоблякоха, без да разговарят, после заедно отидоха да се срещнат с родителите на Джоуи Сейнт Джон.