Джон Мар - Единадесетата чума

— Абе смелчага. С това нещо, дето му беше кацнало на ръката… Обаче нали каза, че имал някаква алергия. Една моя братовчедка веднъж се поду като балон, едва не умря. Вече почти не си подава носа навън. Забеляза ли, че беше с ръкавици? Може би ги носи винаги — заради алергията. Странна работа е това животът! 

Сряда, 10 юни

Сан Диего, Калифорния

Много след тази трагедия Дороти Адамс винаги си спомняше колко ветровита бе онази сутрин, в която заведе първокласниците си в зоопарка. Сан Диего често бе спохождан от късни пролетни дъждове и пустинни ветрове, които променят посоката си в зависимост от сезона, и онази сряда последното извънкласно занятие се случи в сив, смръщен ден. Децата бяха странно неспокойни, докато се приближаваха в колона към залата на колибрите и спираха на входа, където Дороти се опита да ги укроти.

Едно шестгодишно светлорусо зеленооко дяволче — Джоуи Сейнт Джон — както обикновено особено я затрудняваше. Момчето се люлееше на пети, докато тя им обясняваше, че ако искат да видят колибрите, всички трябва да са много тихи и внимателни. Джоуи беше изял пакетче бонбони, три малки шоколадови понички, половин пакет „Джоли Ранчърс“ и сандвич с фъстъчено масло и конфитюр — всичко онова, което родителите му не му позволяваха вкъщи — и бе обзет от мощен пристъп на захарна възбуда. Може би щеше да е в състояние да кротува пред жив тиранозавър, но обикновените колибри нямаше да са достатъчни. Дороти Адамс добре го познаваше — и го обичаше. Той беше всеобщ любимец — в няколко смисъла на тази дума.

Джоуи бе единствено дете на най-богатите и влиятелни хора в южна Калифорния — Джоузеф Сейнт Джон, строителен предприемач, който в действителност управляваше Ла Хоя, и неговата прелестна русокоса съпруга Елинор.

Отначало Дороти се изненада, че семейство Сейнт Джон са пратили сина си в общинско училище, но по-късно разбра, че Джоузеф Старши държи директора и цялата Образователна комисия на Ла Хоя в малкото си джобче. Към Джоуи винаги се отнасяха с кадифени ръкавици и му оказваха внимание, каквото децата на нормално заможните родители не получаваха. Учителите и приятелите му бяха грижливо подбрани с оглед на християнските ценности на семействата им.

Откакто детето стана неин ученик, Дороти редовно се срещаше с родителите му и изпитваше смесени чувства към тях. Едър, малко пълен мъж на средна възраст с оредяваща и посивяваща червена коса, Джоузеф Сейнт Джон Старши имаше поглед на фанатик и резки, безцеремонни маниери, които я смразяваха. Той искрено обичаше сина си, но очевидно най-вече защото е наследник на името, рода и бизнеса му. Беше страстен консервативен християнин и възприемаше света само в бяло или черно.

Елинор, от друга страна, пораждаше у младата учителка по-сложни чувства. Тя бе руса, зеленоока и дребна, но в същото време внушителна жена. Макар че външният й вид предполагаше изключително хладен темперамент, Елинор гореше от емоции и ентусиазъм.

Бракът с човек като Джоузеф едва ли беше вечен празник, независимо от охолния живот. Прекалената й загриженост за сина й постоянно я караше да се тревожи. Дороти смяташе, че Елинор Сейнт Джон не трябва да се страхува за Джоуи — той бе страхотно хлапе, притежаваше жилавостта на баща си и сам можеше да се грижи за себе си.

Получила от наредилия се последен в колоната Джоуи ослепителна усмивка и обещание да пази тишина, учителката поведе класа през люлеещите се външни врати, после през вътрешен портал с въздушна завеса. Изобщо не забеляза, че хлапето изостава и се връща обратно към входа. Самостоятелността и стремежът му към приключения, на които толкова се възхищаваше Дороти Адамс, го тласкаха към по-големи, по-страшни животни като лъвове, тигри, пантери и леопарди — както и, макар че Джоуи не го знаеше, към съвсем друг човекоядец, носещ смърт със същото коварство, хитрост и съвършенство като зверовете, които момчето отиваше да види.

Когато отвори тежките външни врати на залата, покрай него с накуцване мина дрипав старец и му се усмихна, сякаш за да му благодари, че е задържал вратата. Джоуи я затвори и го проследи с поглед, за да се увери, че мъжът не се вижда, после се втурна навън. Няколко метра по-нататък се отклони от алеята и се насочи към пътека, която изчезваше сред горичка гигантски евкалипти.

— Колибри… пфу… пфу — мърмореше си под нос той, докато тичаше сред дърветата.

Опиянен от свободата, Джоуи не забеляза, че старецът го наблюдава от една пейка. Оръфаният непознат се изправи със странна лекота и изчезна, като остави на пейката малък прозрачен жълт предмет.