Джон Мар - Единадесетата чума

Внезапно на помощ им се притече един от пътниците, едър тексасец. Той прегази облака пчели, сякаш не съществуваше, откъсна връвчиците от китките на децата и едно след друго ги хвърли в канала. Накрая метна майката и я последва.

Две от момиченцата вече бяха започнали да изпадат в шок. Крайниците им се подуваха и те губеха съзнание. Когато паднаха във водата, студът ги свести, но не достатъчно, за да ги спаси. А освен това те не знаеха да плуват.

Майка им се изправи в дълбоката до гърдите вода. Косата й продължаваше да е пълна с пчели, но тя не им обръщаше внимание. В този момент не я интересуваше нищо друго, освен че дъщерите й се давят.

Жената отчаяно се заоглежда и тръгна към един от балоните, но пчелите покриха лицето й още преди да стигне до него. Въпреки че се потопи под водата и ги откъсна от кожата си с ръце, мъничките им жила останаха забити в плътта й и продължиха да пращат в кръвта й доза след доза смъртоносна отрова.

Каубоят — наричаше се Кал — видя едно от момиченцата да изплува на повърхността и тръгна натам. Детето потъна в мига, в който стигна до него, но той успя да го хване. Продавачът от недалечния спортен магазин хвърли в канала гумен сал и се опита да го бутне към Кал.

Точно когато тексасецът протягаше ръце, пчелите нападнаха него, момичето и продавача. Мъжът размаха ръце и падна назад във водата. Салът изхвърча изпод тялото му и се преобърна и Кал изплува заедно с момиченцето под него. Главата на продавача почти моментално се появи на повърхността и двамата мъже прегледаха детето.

Лицето му приличаше на надута баскетболна топка. Оранжево-жълто-черните тела на стотици мъртви или умиращи пчели бяха полепнали по косата, очите и носа му, бяха вкарали коремчетата и безмилостните си жила в ноздрите му. Момиченцето се задъхваше и освен бясното жужене на насекомите мъжете чуваха само отчаяните му хрипове.

Докато двамата се придвижваха под прикритието на сала, за да се отдалечат от рояците, Кал се опита да направи дишане уста в уста на детето, но то умря в ръцете му само трийсетина метра по-нататък.

Много по-късно откриха труповете на двете му удавени сестрички и фатално отровената му майка. Отначало убежище, каналът се беше превърнал за тях в гроб.

Седнал в безопасност зад стъкления прозорец на ресторанта, за разлика от другите клиенти, туристът с лаптопа почти не поглеждаше навън. Вместо това почти маниакално тракаше на клавишите и сякаш не обръщаше внимание на вилнеещия хаос.

Той като че ли не забеляза един мъж, който се втурна право към остъкления вход на ресторанта и жестоко си поряза главата, докато се мъчеше да отвори вратите. С обляно в кръв лице и с рамене, покрити с пчели, човекът нахълта вътре и извика:

— Помогнете ми!

Един от сервитьорите грабна покривка и започна да я размахва към насекомите, после осъзна грешката си и я хвърли отгоре му като мрежа. Последва я втора покривка и след секунди мъжът се успокои. Никой друг не се опита да влезе в ресторанта и никой от клиентите нямаше желание да излезе. Единствените, останали навън, бягаха. В далечината виеха сирени и небето ставаше оловносиво.

След мигове тротоарът опустя. Виждаха се само рояците пчели, чието жужене почти заглушаваше воя на вятъра. Изведнъж небето почерня и по канала се понесе вихър със скоростта на циклон. По прозорците на ресторанта заплиска силен дъжд.

После бурята отмина, помещението утихна и единственият звук бе гневното жужене на случайно оцеляла пчела. Тя бавно полетя към бара и хората хипнотизирано я зяпнаха, сякаш е лешояд.

Един от келнерите започна да я гони с едно меню. Пчелата полетя към мъжа с лаптопа и кацна на лакътя му.

— Хей, господине, пазете се! — тревожно възкликна келнерът. — На ръката ви има…

Без да проявява уплаха, човекът вдигна поглед от екрана и разгледа насекомото, после взе една празна водна чаша, светкавично загреба пчелата от ръкава си и я затвори под чашата.

Докато хората я сочеха, той започна да си събира багажа.

— Убийте я! — Клиентите бяха бесни. — Видяхте какво направиха…

Цялото това внимание като че ли притесни високия слаб мъж. Той смутено си облече дъждобрана, взе лаптопа си и заотстъпва назад.

— Не мога — тихо каза непознатият. — Алергичен съм… не мога… — После се обърна и си тръгна.

Останаха достатъчно доброволци да убият пленницата под чашата.

По-късно един от сервитьорите каза на свой колега, че мъжът му се сторил странно спокоен, и другият кимна.