Джон Мар - Единадесетата чума

И на мястото на предишната пустота се разгоря огнена омраза, която напираше да се изсипе над света.

Той прочете думите, които беше написал преди много месеци, и се удиви колко вярно изглежда всичко това с напредването на времето, защото именно познанията му за токсините бяха предложили надежда за света и тъкмо токсичният религиозен догматизъм едва не го беше унищожил. Към токсините — с токсини, напомни си Теди…

И отново се върна към файловете с първите разкази, описанията на първия миг, в който бе осъзнал лудостта си. Винаги го поразяваше фактът, че е изгубил разсъдъка си сред множество хора и че никой друг освен него не го е забелязал. Той продължи да прехвърля дневника си и накрая откри бележките от януари. Януари, само десет месеца след инцидента в ЦКЗ и началото на края. „Вирусът порази Тъкър за по-малко време. Чудя се дали го знае“ — каза си той, докато отваряше файла. После бавно продължи да чете.

Петък, 2 януари

Денят беше странно топъл за януарски следобед. Но докато температурата навън се покачваше, въздухът в главната аудитория беше студен. Камерон почти трепереше, но не се разсейваше — изнасяше лекция пред колеги токсиколози. И преди бе говорил за отделни моменти от този проблем, но щом започна да описва новото токсично въздействие на видоизменената двойна спирала, изображението сякаш се отдели от екрана на аспектомата, издигна се към тавана и закръжи под решетката на климатичната инсталация.

Той довърши лекцията почти автоматично, дори отговори на шест кратки въпроса и подробно обясни на повечето от колегите си как да подобрят методиката на проучване в лабораториите си. Но през цялото това време разсеяно наблюдаваше двата внушаващи страхопочитание и невидими за другите образа, които се преплитаха над главите на публиката.

Двойната спирала се извиваше, танцуваше във въздуха и изглеждаше съвсем материална и жива, и все пак трябваше да е въображаема, иначе всички присъстващи щяха да реагират. Лекцията завърши успешно и с много взаимни благодарности. Спиралата продължаваше да се движи. И после бавно се превърна в тялото на огромна зелена змия. Камерон започна да изпада в паника и трябваше да излезе от залата, за да подиша чист въздух.

Когато вратите се отвориха, сноп ярки слънчеви лъчи нахлу в мрачно осветената аудитория и той се върна, за да види дали светлината е пронизала змията. Спиралата беше станала страшна и Теди усети, че не е далеч от истерия. Гърдите му се надигаха тежко, трябваше да избяга…

Трябваше да разбере дали лъчите ще унищожат тази… какво? Халюцинация? Божествено видение? То беше още там: змията продължаваше да се извива нагоре. Двойната спирала се разгъваше. Без да откъсва поглед от нея, той с ужас си помисли: „Естествените мутации вече не са от значение. Сега цялата спирала може да се пресъздаде в лабораторията. Цялата ми работа губи смисъл. Как изобщо бих могъл да я възстановя? Как?“.

Изведнъж змията се уви около кадуцей и пред очите му намотките се разделиха.

И когато спиралите се превърнаха в две змии, двата разумни дяла на ума му се разкъсаха. Рационалността и суеверието. С ужасяваща яснота видя, че змиите идват от Великата змия в рая, но сега бяха решили да станат две: първородният грях на враговете му и Божието възмездие.

Именно в този момент осъзна, че трябва да усъвършенства откритията си и да отвърне на удара на враговете си. Чу Гласа и той го изпълни със страшна решителност и непреодолимо разбиране, че всички части от мозайката най-после са застанали по местата си.

— Пусни Моя народ… — чу да цитира Светото писание собственият му глас.

И разсъдъкът му го напусна.

Щом онези идиоти от Християнския съвет вярваха в Библията като в достоверен документ, той можеше да се откаже от цивилизованите средства и да вдигне библейска ръка, за да порази двуличните грешници, които бяха унищожили живота и кариерата му, да ги порази с „огнения змей на израилтяните“.

Той се закле пред себе си с Глас, за който не знаеше, че е негов, и това го уплаши повече от всичко на света. Това бе гласът на непреодолимия инстинкт: за Камерон в този момент и всеки друг път, в който щеше да чува Гласа през остатъка от живота си, това щеше да е Словото на всемогъщия Бог.

Колко странно, помисли си Теди, че Господ се разкрива на човек, крито не вярва в нищо друго, освен в Пустотата. Колко странно и колко прекрасно. Беше предаден от вярващите само за да бъде надарен с най-чистата вяра.