Джон Мар - Единадесетата чума

Първо, искаше да стане актьор. Знаеше, че е добър в преструването. През цялото време в училище се преструваше, че майка му е вдовица на застрахователен директор. Преструваше се, че е добра майка, само малко строга, поради което не можел да се сприятелява като другите деца — трябвало да се прибира направо вкъщи и да е „мъжът в семейството“. Преструваше се също, че се смее, когато някой се пошегуваше, и се държеше мило, когато го устройваше. Да, от него би станал добър актьор.

Но майка му мразеше театъра и бе една от онези, които все още смятаха, че актьорите не трябва да се погребват в осветена земя. Тя знаеше, че дяволът е в него и че този дявол се храни с удоволствия. Така че никакви училищни игри. Никакво кино. Никаква телевизия.

Второто нещо, което Теди Камерон искаше да стане, беше или учен, или лекар, особено специалист по пълзящи земни гадинки — те го привличаха откакто се помнеше. Майка му не вярваше нито в еволюцията, нито в науката и едва се съгласяваше да ходи на доктор. Когато й каза, че се интересува от медицина, тя поомекна. Позволи му да ходи в библиотеката, където Теди прекарваше дни, после години в изучаване не на лекуването, а на смъртта — токсини и отрови. Водеше си бележки, които майка му никога не виждаше, правеше експерименти в старата барака в края на имението им, където тя никога не влизаше.

Когато завърши пръв по успех гимназия и получи пълна стипендия за „Корнел“, той имаше повече познания по токсикология, отколкото повечето от преподавателите му.

По време на обучението му в Итака майка му живееше ту в Калифорния, ту във фермата в Западна Вирджиния, където държеше конете си, достатъчно надалеч, смяташе той, за да не може да продължава да го измъчва. Но не се оказа така. Като че ли я носеше в главата си, глава, кънтяща от мъки и проклятия, въпреки разстоянието. Писмата й, всъщност по-скоро религиозни трактати, обгаряха обезобразените му длани. Истеричните й телефонни обаждания го разболяваха физически. Той й връщаше писмата неразпечатани и я молеше да не му пише и да не му се обажда, но майка му упорстваше — това беше неговото наказание, че я е напуснал.

И именно тогава му хрумна: макар че майка му смяташе него за дяволско изчадие, за ученик на Онан, всъщност тъкмо тя бе прокълнатата и тъкмо тя заслужаваше наказание. Накрая, още докато следваше, Теди се отправи на отдавна отлаганото пътуване до дома си, привидно за да се помирят.

Блудният син се завърна. Той я прегърна, отиде заедно с нея на служба в черквата и дори й купи няколко редки красиви рибки за аквариума, единствената й страст, освен конете и Библията. Първата нощ, докато тя спеше, Камерон се промъкна на долния етаж и с божествена наслада капна една-две капки от безцветния токсин ciguatera, който беше извлякъл от два килограма червена мексиканска риба и бе донесъл специално за случая.

На другата сутрин го събудиха писъците й. Знаеше какво е открила. Той спокойно отиде в банята и се погледна в огледалото — гол, както майка му винаги настояваше. Завъртя кранчето, напълни мивката и еякулира, без да се докосва.

— Виж, мамо — гласно каза Теди на отражението си, — дори не се пипам… — После слезе долу при нея.

Като се преструваше на озадачен също колкото нея, той започна да я успокоява. После дойде време да си тръгва. Умираше от глад и на път за летището се отби в една закусвалня и си поръча бекон, яйца, палачинки и кафе, достатъчни за двама души. Наслаждаваше се на всяка хапка.

Изтекоха два месеца, без двамата да разменят нито дума. После неочаквано му позвъниха от Калифорния. Майка му бе починала от инфаркт на миокарда. Теди се надяваше, че всъщност смъртта на рибките е разбила сърцето й. Макар че парите му дойдоха като дар от небето, Теди съжаляваше, че не е доживяла, за да умре от срам от онова, което замисляше нейното момченце.

Нямаше нужда майка му да му казва, че е различен — винаги го бе знаел, но по-скоро се смяташе за „изключителен“. Разбира се: доказваше го фактът, че Бог го е избрал за Мисиите. Светът го възприемаше като срамежлив, извънредно интелигентен самотник, красив, но затворен. Всъщност малцина разбираха колко е затворен. Той беше човек с малко, но пламенни страсти, сред които не се нареждаше романтичната любов. Проявяваше страст към работата си, към онзи принос, с който щяха да го запомнят.

От началото на Мисиите, откакто за пръв път беше чул Гласа, той водеше подробни записки за постиженията си. Неговият принос към историята щеше да е поразителен и Теди искаше накрая светът да научи за него.