Джон Мар - Единадесетата чума

На Джак Брин почти му се прииска да има вяра като тяхната, после си спомни войнстващия фанатизъм, който понякога я съпътстваше. Сейнт Джон имаха същата онази идея за непогрешимата истина, същите онези фундаменталистки представи, които толкова лесно можеха да станат катастрофални. Беше виждал как сляпата вяра погубва хора, села, племена, градове, дори народи. Той внимателно се приближи до госпожа Сейнт Джон и я накара да седне. Когато жената се подчини, Джак зае освободения преди минута от Катрини стол.

— Госпожо Сейнт Джон — наведе се към нея той, — ако ми позволите да кажа… — Вече можеше да види, че тя леко се отпуска, навярно от благодарност, че се е появил нов човек, който може би ще е в състояние да помогне. — Прекарах целия полет в проучване на данните за състоянието на Джоуи, които ми прати доктор Катрини. Сигурно се питате дали мога да ви кажа нещо ново. Джоуи има инфекция, която много трудно може да се диагностицира. Това вече ви е известно. Състоянието му е сериозно. Вие отлично го разбирате. Но послушайте ме, недейте да изпадате в паника. Съществуват някои бактериални или необичайни вирусни заболявания, които често предизвикват такива симптоми. Хубавото е, че повечето от тях могат да се лекуват, макар и след няколко тежки дни.

— Какви например? — прекъсна го Джоузеф Сейнт Джон. — Имате ли представа?

— Не, засега не. — Брин продължаваше да говори главно на Елинор, може би защото му се струваше по-възприемчива от надменния си съпруг, а може би защото просто бе майка на тежко болно момченце. — Нищо определено. Навярно сте чували за туларемията — или заешка треска. След първите трийсет и шест часа състоянието на пациента може рязко да се подобри със съответните антибиотици. Болестта на сина ви спокойно може да се окаже нещо също толкова просто или някаква инфекция, предавана от животни. Джоуи има ли домашни любимци?

— Не, не, не, не! — Превъзбудена, Елинор Сейнт Джон удари с юмрук по страничната облегалка на стола. — Вече много пъти го обяснявахме на другите лекари!

— Скъпа — изкънтя мощният глас на Джоузеф. — Скъпа, човекът трябва да попита… Какво ще кажеш да помоля преподобния Форд да дойде при нас и да се помолим заедно?

— Чуйте ме всички — сякаш обладана от зъл дух, ледено и решително каза Елинор. — Моето момче, моето единствено дете умира. — Тя се изправи. — Докарахме тук най-големите медицински мозъци в страната и единственото, което могат да направят, е да отворят гръдния кош на Джоуи и да ми задават тъпи въпроси за несъществуващи домашни любимци, дали ядял остри като бръснач тортили и дали не е глътнал клечка за зъби! — Елинор замълча за миг и се огледа, после отново седна и тъжно сведе глава. — Извинете ме — без да се обръща конкретно към никого, рече тя. — Просто моят Джоуи умира и никой не прави нищо!… — Тя безсилно се отпусна и скри лице в шепи.

За Брин тишината, последвала избухването на Елинор Сейнт Джон, бе по-красноречива от всякакви думи. Тя говореше за безпомощност, ужасно страдание и мъка.

В този момент пейджърът на колана на вирусолога настойчиво запиука. Той светкавично го изключи и прочете съобщението. Беше от Дрю Лорънс, неговия най-добър приятел, най-близък колега и безценен лабораторен сътрудник в ПроМЕД, който му пищеше да включи лаптопа си и да провери бюлетините на системата — незабавно !

Вдигна поглед и видя, че Елинор Сейнт Джон го наблюдава със страх и отчаяние, уплашена, че Джоуи не е негов основен проблем, също както за Макдоналд.

— Ужасно съжалявам, госпожо Сейнт Джон — обясни й той. — Нямах представа, че пейджърът ми е включен. Току-що получих спешно съобщение от сътрудника ми в лабораторията в Олбъни. Много е възможно да е свързано със случая на Джоуи. Трябва да проверя, но ви уверявам, че незабавно ще се върна. И ви моля да не забравяте — усмихна се Брин, — че в момента оздравяването на Джоуи е първата ми и основна грижа.

Брин отиде в съседната стая, седна на бюрото и набра номера на Дрю Лорънс на мобилния си телефон. Отдавна бе минало времето, по което приятелят му обикновено си тръгваше, и все пак още на първото позвъняване му отговори уморен, но енергичен глас:

— Дрю Лорънс, лаборатория „Арбовайръс“.

— Аз съм, Дрю. Току-що получих съобщението ти. В момента водя емоционален разговор с родителите на болното дете, така че трябва да сме кратки. Какво има?

— Джак, знаеш, че нямаше да те безпокоя безпричинно, но тук минава единайсет и отдавна не си се включвал в системата. Получих съобщение на „Сател Лайф“ от Колумбия и още едно от Кентъки. Да, много е важно. — Брин можеше да си представи как седнал пред компютъра си „Хюлет Пакард“, Дрю само с няколко удара на клавишите повиква цялата база данни на ПроМЕД. — Освен това — прибави той, — получаваш всевъзможни спешни телефонни обаждания. Чакай да си извадя бележника от джоба… Да… Търси те жена ти, после и доктор Лоун. Каза, че трябвало да си му отделил някакви средства за следващото четиримесечие и че било спешно. Днес се включи нов член на ПроМЕД — десетхилядният — гимназист от Бруклин, казва се Бъргър. Прати ни изрезка от вестник за нещо, което прилича на инцидента с пчелата убиец в Тексас от април. Само почакай да я видиш. Мисля, че би трябвало все още да тече по ПроМЕД.