Джон Мар - Единадесетата чума

Ако наистина беше Брин, този човек изглеждаше точно на място в южна Калифорния: дълга, прошарена със сребърни кичури коса, завързана на опашка с червена лента, дънки, дънкова риза с вратовръзка, сако от туид, мокасини, уверена походка, спортна фигура, остри черти. Имаше блестящи сини очи, тъмен загар и онази типична за Клинт Истууд абсолютна яснота какъв е и какво става около него — определено истински професионалист. Появата му искрено зарадва Винс.

Катрини му махна с ръка и закрачи към него с надеждата, че това вече е Брин, като мимоходом забеляза, че вратовръзката му е на тъмночервени, напомнящи на остри нокти орнаменти — символът за биологична опасност, който можеше да се види навсякъде в болниците, от контейнерите за използвани игли до вратата на лабораторията по патология. Това го доказваше. Трябваше да е Брин.

— Брин? — попита той, като се вгледа в жизнените му, малко замъглени от разликата в часовите пояси очи и протегна ръка.

— Да. Наричайте ме Джак. Доктор Катрини, предполагам?

Джак Брин се ръкува с педиатъра, усети силата на ръцете на Катрини и забеляза яките мускули на шията му. Този човек беше роден боец като него — но излъчваше любезност и състрадание. Джак веднага го хареса.

— Извинявам се, че не съм облечен подходящо — усмихна се Брин. — Нямах представа, че толкова ще закъснеем. Имах намерение да се преоблека в стаята си.

— Не се безпокойте — отвърна Катрини. — Тук е Калифорния. Ужасно се радвам, че пристигате, Брин… Елате, ще се качим горе. — По пътя Винс се опита да го информира за случая на Джоуи, като подчертаваше думите си с енергично жестикулиране. Бе очевидно, че е много загрижен за момчето. Не толкова очевидна обаче беше друга тревога, която усилваше безпокойството му.

Влязоха в старомодния асансьор и Катрини зададе обичайните въпроси за полета — „луксозен“, само отбеляза вирусологът — после педиатърът му обясни въпроса, който го вълнуваше.

— Хм — измърмори той, — това ще е ужасна новина. Преди половин час ми позвъни сестрата от интензивното отделение и ми каза, че състоянието на детето се влошава.

Брин съчувствено кимна.

— Родителите не знаят ли?

— Не още — тъжно поклати глава Винс. — Джоуи е развил двустранна пневмония. Досещате се колко ще ми е трудно да им го съобщя.

Брин видя в очите му огромната обич и всеотдайност, с които Катрини се отнасяше към малкия си пациент.

— Ще направя всичко по силите си, за да помогна, Винс — увери го той, когато излязоха от асансьора и се насочиха към заседателната зала.

Когато влязоха, Мак Макдоналд се втурна към Катрини и извика:

— Цял следобед ви звъня по пейджъра!

— Кой, вие ли?… — Винс не можеше да повярва. Този скапаняк изобщо не бе отговорил на повикването му!

— Моля ви, господа. — Брин ловко ги раздели преди да се е стигнало до физически сблъсък — последното, което им трябваше в тази и без това ужасна ситуация. Междувременно долови погледа на госпожа Сейнт Джон. Можеше да види ужаса в очите й, както и отчаяната й надежда, че той, Джак Брин, е чудото, което ще спаси сина й.

Вирусологът притежаваше рядката дарба да действа успокоително на изпаднали в стрес жени. Донякъде се дължеше на суровата му красота, на отпускащата неофициалност на завързаната му на опашка коса, на проницателните му сини очи и спокойната му усмивка.

— Боя се, че започваме толкова късно по моя вина — обърна се към присъстващите Брин, без да откъсва поглед от госпожа Сейнт Джон. — Много любезно от страна на доктор Катрини да ме чака толкова време във фоайето. — Той се завъртя към Макдоналд. — Винс ми разказа за чудесната работа, която сте свършили.

Катрини се приближи към двамата Сейнт Джон.

— Джоузеф, Елинор — внимателно каза той, — току-що разговарях с болницата. Върнали са Джоуи в интензивното отделение. Изглежда е развил вторична белодробна инфекция, пневмония и дробовете му са пълни с течност. Сменихме антибиотиците и…

— Стига! — Елинор внезапно скочи от стола си и вдигна ръка, за да го накара да замълчи. — Стига! — извика тя. — Моля те, моля те, престани да използваш тези безсмислени медицински термини. Ако чуя дори само още един, ще… ще… Не може ли някой от вас просто да ни каже от какво е болен Джоуи? — Госпожа Сейнт Джон се обърна към съпруга си. — Джо, защо ни сполетя всичко това?

Джоузеф я прегърна.

— И двамата знаем, че Господ ни праща изпитание, Елинор! И трябва да сме силни.

— О, да, да — отвърна тя. — Разбира се, Господ ни праща изпитание. Прав си, Джоузеф, трябва да сме силни.