Джон Мар - Единадесетата чума

Срещата трябваше да започне в 20:00 ч., но изглежда, самолетът на Сейнт Джон, с който пътуваше Брин, закъсняваше почти с час. И все пак това не означаваше, че фойерверките няма да избухнат навреме — благодарение на Макдоналд. Точно в осем хирургът влезе в заседателната зала и съобщи, че има обнадеждаващи новини.

— Днес следобед Джоуи беше много по-добре, отколкото вчера — величествено заяви той. — Вашето момче се бори храбро и твърдо вярвам, че антибиотиците ще стабилизират състоянието му.

Макдоналд прибави, че според него заболяването не е злокачествено и че за Джоуи се полагат възможно най-добри грижи. И после хвърли бомбата:

— Ще наблюдавам случая от Санта Барбара. Бих искал да ви кажа няколко думи, които са помагали на толкова много отчаяни родители…

Госпожа Сейнт Джон сбърчи лице. Този идиот не само се измъкваше, но и им сервираше патентования си „Разговор с подложени на стрес родители“.

— Достатъчно — отряза го тя и даде ясно да се разбере, че повече не иска да има нищо общо с човека, на когото бяха разчитали да спаси сина им. Човек, който бягаше от едно болно момченце.

Час и половина по-късно получиха потвърждение, че самолетът най-после е кацнал, и пратиха Катрини да посрещне Брин. Докато го чакаше, той прегледа огромното досие на Джон Дрейк Брин, което му бяха дали колегите му от Центровете за контрол на заболеваемостта.

Джон Брин бе син на английски англикански свещеник и американка, роден през 1931 г. на път за Китай, където родителите му били пратени като мисионери. Останал сирак след войната, той се върнал в Америка с армията и за пръв път видял Англия едва много години по-късно. В света на хората, занимаващи се с преследване на вирусите, се знаеше, че преживяванията му по онова време са били изключително мъчителни, но нито той, нито колегите му говореха за това. На каквито и ужаси да беше присъствал, тези травми не бяха превърнали Джон Брин в чудовище, а в невероятно добър човек, който живееше, за да помага на болните. През годините многократно бе рискувал живота си за тях.

Катрини знаеше, че всички харесват и уважават Джак Брин, че той е един от най-прочутите вирусолози в света, че неговата система ПроМЕД представлява единствената надежда — при това съвсем далечна — за овладяване на заразните болести в глобален мащаб, че говори девет езика, че е абсолютно независим и не признава никакви авторитети. Това можеше да предизвика сериозни сблъсъци със Сейнт Джон. Но нямаше какво да се направи.

В досието на Брин имаше още един интересен факт — съпругата му Миа Харт, висша служителка в общественото здравеопазване в Ню Йорк, поразително красива и изключително интелигентна жена. Винс се бе запознал с нея на научна конференция и оттогава не можеше да я забрави.

Катрини си погледна часовника и поклати глава. Бяха изтекли само седем минути от последния път, когато го беше направил. По телефона Брин се бе описал с типичен английски акцент като „метър деветдесет и три, на средна възраст, слаб, с вратовръзка“. И все пак, откакто го чакаше на уговореното място в главното фоайе, никой от минаващите дори далечно не приличаше на него.

И внезапно се появи. От старомодния асансьор излезе висок мъж на сродна възраст и спря, за да поправи вратовръзката си. Докато Винс бързаше да го пресрещне, мъжът се насочи към рецепцията.

— Докторе — вдигна ръка Катрини. — Докторе!

— Да? — Мъжът се завъртя и погледът му срещна този на Винс. В очите му нямаше нито намек за топлота, а само странна безжизненост, която накара Катрини да потръпне и да забави крачка.

— Доктор Брин? Доктор Джак Брин? — На Винс му се стори, че при споменаването на това име очите на непознатия внезапно проблясват. Той протегна ръка, но мъжът само я погледна.

— Съжалявам, господине — намеси се момичето на рецепцията, — това е друг наш гост, доктор Томас Кей.

— О, извинете — каза Катрини. — Припознал съм се.

Мъжът се обърна и изчезна в оживеното фоайе. Винс вдигна очи към тавана, а момичето кимна и се усмихна.

— Голям образ. Почти не напуска стаята си. Най-много за два часа на ден. Поръчва си румсървис. И направи ли ви впечатление, че носи… ръкавици? Никога не ги сваля. Какви хора. Иди, че ги разбери…

Развеселен, Катрини се върна на мястото си, без да забелязва, че доктор Кей го наблюдава от отсрещния край на помещението.

Предполагаше, че го е заблудила вратовръзката, нещо рядко срещано в „Дел Коронадо“. Когато във фоайето влезе следващият мъж с вратовръзка, Винс бе убеден, че това е неговият човек — макар че представите му за външния му вид не можеха да са по-далеч от действителността. В края на краищата той беше очаквал Брин да изглежда почти като типа, с когото го бе объркал.