Ричард Стейнбърг - Взлом

— Ами Меган? Другите? — попита Грег с внезапно задавен глас.

Баба Петеркеш вдигна поглед към него от плетивото си, остави куките и стана.

— Направихме голяма циганска церемония. Ние знаем как да се погрижим за своите. Но телата подготвихме тук. Голяма церемония. Три дни. Не, повече.

Грег дълбоко въздъхна.

— Намериха ли се някакви нейни близки… — Той не можа да завърши изречението си, покрусен, въпреки пословичното си хладнокръвие.

Старата циганка сериозно го погледна.

— Аз представях нейната страна — успокои го тя. — Добре стана. Хубаво. Според нейната вяра. Не по цигански, но хубаво. — Старицата се усмихна. — След това танцувахме за душата й с приятели. Заради жертвата й. — Тя се наведе и целуна Грег по двете бузи.

Беше една от малкото, които знаеха колко тежко бе понесъл той смъртта на Меган и помощниците й — и особено жестоката измама на финала, че може да има двама оцелели след атаката. Затова го погледна внимателно. В дните на хаоса след предаването на Меган старицата сериозно се бе обезпокоила за състоянието на младия крадец. Беше доловила степента на болката му и потреса от ужаса на кръвопролитието. От загубата на човешки животи. На приятелите.

Но също така бе усетила, че човек като него никога няма да покаже това пред когото и да било. В това бе неговата сила… и неговото проклятие.

Правителството — вършейки богохулство според нея — бе задържало телата над два месеца, преди да ги предаде за погребение.

Посещението на Грег при президента бе разрешило този болезнен проблем.

Баба Петеркеш продължаваше да се вглежда в очите, в които четеше толкова много.

— Няма вина. За теб вина няма. Съдба… Бог е искал Меган да върви по този път, както иска ти да вървиш по своя. — Тя го ощипа по бузата. — Дори ти не можеш да откраднеш съдбата на човек. Тя си е негова. — Каза го без емоция, с равен глас. — Сега си важен ти — продължи и вдигна ръката му пред лицето си. — Е-е… твоето време е още далеч. Но съдбата ти е вързана на възел с Магическите очи.

— Значи всичко е било предопределено? — със слаб глас попита той. — Не искам да повярвам в това.

— Няма неизбежни неща. Бог е дал на хората да избират съдбата си. — Тя дрезгаво се засмя. — Ала те правят глупости. Но Бог ги е създал също и за да постъпват умно. Той ти е вдъхнал живот. Ти избирай каквото щеш, но пътят те води да спасиш тези… магически очи.

— Как ми се иска да можех да повярвам в това.

Тя простичко сви рамене.

— Ръката не лъже.

— А опита ли на тях да им гледаш на ръка? — пошегува се Грег.

Старицата поклати глава, сякаш небето бе станало на райе, а тя едва сега бе забелязала.

— Трудна работа. Линия на живота, линия на съдбата, линия на любовта, линии на миналото, настоящето и бъдещето — всичко на места, където не би могло да бъде. И много линии, които не съм виждала никога и никъде!

Грег се засмя, наведе се и я целуна по бузата.

— Ако някой може да познае нещо, този някой си ти. — Той се обърна и тръгна към пустинята.

— Ами да — убедено каза баба Петеркеш, — защо мислиш съм още тук?

Фос и Део го последваха.

Когато стигнаха до края на моравата, видяха там Лукаш, седнал на една скала, на около трийсетина метра навътре в пустинята.

— Успя ли да разбереш за какво става дума? — попита Фос, а Грег махна на младия циганин и кимна. Мускулите по челюстта му играеха.

— Най-вече за политика. — Той спря да върви и мълчаливо се загледа към пустинята. После отиде при Лукаш и седна до него на камъка.

Лукаш внимателно го погледна.

— Добре дошъл на земята при живите — каза той с нов, непознат за околните глас. Глас на помъдрял човек. Глас, в който се долавяше горчивина.

Грег изкриви лице, тупна го по гърба и кимна към пустинята:

— Как са хлапетата?

Вместо отговор, циганинът извади малък рог, насочи го към пустинята, която стигаше до хоризонта, и наду три пъти. Острите изсвирвания проникнаха до мозъка на костите им.

След няколко минути Грег забеляза раздвижването на пясъка. И видя две бабуни да се движат с висока скорост към канарата.

Джо и Макс изскочиха и засипаха дошлите с пясък и камъчета.

Лукаш подаде един от превеждащите терминали на Грег.

ДЖО Е//

ПИКАРО ДОШЪЛ ДОБРЕ//

МАКС Е//

ПИКАРО ЛИПСВА МНОГО//

Грег им се усмихна.

— И вие, момчета, страшно ми липсвахте. Донесъл съм ви нещо. — Той бръкна в джоба на ризата си, извади оттам пластмасово блокче, идентично на онова, което бе взел от сейфа на Кери.