Ричард Стейнбърг - Взлом

Грег поклати глава.

— Невероятно — прошепна той, внезапно почувствал безкрайна умора, просмукала се в цялото му същество.

— О, не — възрази Ван Нес, — напълно вероятно. И мисля, че ти си сред малцината, способни да разберат това по-добре от останалите. — Той спря, за да си поеме дъх. Когато заговори отново, вече беше пак възрастен човек, може би не напълно успокоен, но твърдо решен.

— И все пак, господин Пикаро, вие не отговорихте на въпроса ми? — продължи той, връщайки се към официалния тон. — Как бихте постъпили? Ако приемем, напълно хипотетично, разбира се, че ви възложа пълната отговорност? Какво ще направите? — Гневният мъж пред него отговори с мълчание. — Щяхте да защитите родината си! — натърти Ван Нес. — Както постъпих аз. Щяхте да имате на разположение часове за вземането на необратими решения, а не години, колкото ви биха били нужни. Щяхте да се погрижите убиването на вашите другари от пришълците да изглежда като случайни нещастни случаи по време на изпълнение на служебния дълг. Щяхте да стреляте пръв, щяхте да прикривате истината, щяхте… — Той се поколеба за миг. — … да ликвидирате онези, които се налага. Щяхте да правите онова, което се иска от вас.

Той рухна обратно в креслото и избърса лицето си с кърпичка.

Грег дълбоко въздъхна, сякаш опитвайки се да отрече необоримите истини в купчината лъжи, изречени от устата на бъдещия президент.

— Петдесет години! — тихо изрече той. — И аз видях с очите си, че не хеспериани убиха Джек Кери и момичето му. И пак не те се опитаха да убият мен и Меган Търнър.

Ван Нес тъжно кимна.

— Една последна истина, господин Пикаро. — Той поспря, за да събери мислите си. — Трябваха ни над двайсет години, докато настроим комуникацията с хесперианите. Едно от първите неща, които научихме веднага след това, бе, че те са социализирани същества. И толкова силно са свикнали с живота в общността, че са готови на всичко, за да предотвратят смъртта на един от своите. Джо и Макс ни разказаха, че са почувствали — физически и психически — смъртта на техните другари, загинали при опитите да ги освободят. И че това едва не е убило и самите тях… Доколкото ни е известно, пристигането им тук, на Земята, е случайно — неизправност в двигателя, довела до катастрофата край Розуел. Но инстинктивното ни решение да ги задържим, прибързаните решения, за които се опитах да ви обясня, че сме били принудени да вземем, доведоха до… — Гласът му заглъхна. — Секретаря го наричаше „състояние на война“. Двете страни всъщност изпробваха защитата на противника. Изучаваха, анализираха наученото и се адаптираха към своя противник. Но нито те, нито ние се осмелихме да започнем открити бойни действия.

— Залогът?

Ван Нес кимна.

— За нас, това бяха два и половина милиарда думи. За хесперианите… — Той се засмя. — Джо и Макс. И не знам, но май техният залог би представлявал по-голяма лична загуба, отколкото пожертването на тогавашното население на земята.

Той си пое няколко пъти дълбоко въздух, разглади смачканата и подгизнала в пот копринена риза върху тялото си и оправи гънките по панталона си, който така и не бе успял да събуе.

Грег само поклати глава.

— Значи всичко е било само въпрос на състрадание? — горчиво произнесе той. — В името и за добруването на обществото!

— Не, всичко беше въпрос на необходимост! — Ван Нес погледна крадеца право в очите, видя, че човекът пред него е изпълнен със съмнение и въздъхна: — Доколкото си спомням — произнесе той с делови тон, — споменахте нещо за списък.

Грег изгледа изучаващо политика, сложи пистолета в скута си и извади от джоба си напечатан лист хартия. Подаде го на бъдещия президент.

— Този пункт не подлежи на договаряне.

Ван Нес се засмя, намери очилата си и ги сложи.

— Глупости, господин Пикаро — възрази той и започна да чете. — Научих от Секретаря и трябва да отбележа, че това е единственото, в което се оказа напълно прав… — Той започна да чете. — … че всичко е въпрос на сделка.

— И ето, аз стоя пред вас, мои съотечественици и приятели, на този исторически водораздел, признателен за вашето доверие. Пробуден от вашия повик. Опиянен от великата магия на американския народ, обявил готовността си да продължи своя марш в нашата вечно разширяваща се вселена.

Старият бос на мафията се засмя и изключи малкия телевизор, изнесен на масичка на верандата.

— Все същата песен на нов глас — каза той и сипа на гостите си кафе.