Ричард Стейнбърг - Взлом

Бяха се събрали на открито в ранчото на мафиота, за да наблюдават помпозната церемония по встъпване в длъжност. Гледаха замислени, но не относно излъчвания цирк, а всеки за нещо свое.

За Део церемонията бе в някаква степен интересна, но бледнееше пред частната колекция от автомобили на мафиота, която той благосклонно му бе разрешил да разгледа. Още щеше да бъде в просторния гараж, но старецът беше показал, че държи на присъствието му.

Ласло търсеше в тълпата четирите познати лица, които знаеше, че трябва да са някъде там. Мислеше не толкова за показателността на събитието, колкото за това какъв удар би направил един джебчия сред това уникално сборище на богаташи.

Фос беше ядосан! Личеше по изражението му. Свиваше юмруци, стискаше зъби и желаеше гръм да порази Ван Нес, който продължаваше да сипе думи като „свобода“, „демокрация“ и „граждански права“. И се молеше в себе си да има Рай. Защото това би означавало, че има и Ад. А това даваше надеждата, че Ван Нес може да получи там възмездието, което бившият наркоман вярваше, че той напълно заслужава.

Баба Петеркеш — тя нямаше никакви съмнения по отношение съществуването на Рая и Ада (впрочем както и за съдбата на новия президент) — просто се усмихваше, плетеше и хвърляше от време на време поглед към пустинята, която се виждаше отвъд малката полянка на задния двор.

— Е… — каза босът и се обърна към Фос. — Помисли ли за бъдещето си?

Фос поклати глава.

— Имах големи неприятности да се справя с миналото, така че не ми е останало време да мисля за бъдещето.

— Има една стара сицилианска поговорка — каза мафиотът. — Свободно преведена, звучи така: „Миналото би могло да ти пререже гърлото, само ако му предоставиш ножа“. Разбираш ли?

— Предполагам.

Изискано облеченият възрастен човек кимна.

— Добре. Знаеш ли, аз имам по-богато минало от които да са двама измежду вас, взети заедно. Правил съм неща, дето сега не мога да повярвам, че съм ги правил. И не мога да се начудя, че съм бил такъв, какъвто съм бил. — Той се приведе към Фос и му довери: — Убий ме, но сега не мога да ги повторя. Така и ти — просто пробвай да си по-добър в бъдеще.

— Като стана дума за бъдещето… — прекъсна го Ласло.

Излезлият, но не съвсем в пенсия мафиотски бос се усмихна и направи знак на циганина да го последва. Стана и каза:

— Ще говорим, докато се разхождаме… партньоре.

Ласло се ухили и се присъедини към него.

Фос се пресегна и включи телевизора.

Ван Нес го гледаше от екрана напълно сериозно. Сякаш говореше точно на човека, когото едва не бе убил с пъклените си планове.

— Може би никога няма да разберем какво точно е станало в пустинята край Розуел, Ню Мексико, през 1947-а. Може би никога няма да научим пълната истина за ужасните престъпления през последната година — събития, изглеждащи донякъде свързани със странните неща, случили се в Ню Мексико… Но аз ви обещавам да впрегна духа, енергията и ресурсите на новата администрация за установяването на истината. За да разберем има ли друг живот, освен нашия във вселената… Обещавам ви и още нещо! — Той драматично се вторачи в камерата: — Ще накажем виновните и ако е възможно, ще установим контакт и ще прегърнем като наши приятели всички извънпланетни същества, намиращи се на земята.

Оглушителни аплодисменти.

Но не и на верандата в околностите на Лас Вегас.

— Мръсник — процеди Фос.

— По-скоро ми се струва, че се самоубеждава — каза Грег, докато се приближаваше към групата.

Део остави каталога на колекцията коли, който с интерес бе прелиствал до момента.

— Този път окончателно ли се събуди?

Грег кимна.

— Повече или по-малко — рече и прие предложената му от Фос чаша кафе. — Колко време ме нямаше?

— Четири-пет дни — каза небрежно шофьорът и шеговито допълни: — Повече или по-малко.

Грег изпи на една глътка половината чаша кафе.

— Какво дават? — попита той и се наведе над рамото на Фос.

— Порнография — прошепна Фос, докато президентът произнасяше речта си.

— Всички ли са в безопасност?

Фос кимна.

— Вчера приключихме. Екипът се изнесе ден преди това. Разплатихме се с хората и получихме в замяна обещание за вечна вярност и приятелство.

— На полски, унгарски, френски и — представяш ли си? — даже на английски — засмя се Део.

Грег отпи нова глътка от силната, ободряваща течност.

— Ами… — Той кимна към пустинята.

— Като деца навръх Коледа — обясни Део и стана. — След онази теснотия, четиристотин акра охранявана частна пустиня им се струват като рай.